- Кой ти каза?
- Полковникът
Сега е ред на Кал да промърмори едно: „Хм“.
- Мисля, че му вярвам - това ми спечелва презрителен поглед, но аз упорствам: -Полковникът мисли, че Джулиан е бил част от капана на Мейвън, поредният Сребърен, който да ме предаде. Затова не вярва в списъка.
Кал кимва с отнесен поглед.
- Онези като теб.
- Фарли ги нарича - нарича нас - новокръвни.
- Е - въздъхва той, - ще ги наричат единствено „мъртви“, ако не се измъкнеш скоро оттук. Мейвън ще ги излови всичките.
Грубо, но вярно.
- За отмъщение ли?
За моя изненада Кал поклаща глава:
- Той е нов крал, наследил убит баща. Не е най-подходящата отправна точка, от която да започне царуването си. Висшите династии, особено Самос и Айрал, с готовност ще се възползват от всеки шанс да го отслабят. А откриването на новокръвните, след като публично те разобличи, със сигурност ще постигне това.
Макар че Кал е отгледан да бъде войник, обучаван в казармите на истинска война, той е роден също и да бъде крал. Може и да не е толкова лукав и хитър като Мейвън, но разбира от държавни дела по-добре от повечето хора.
- Следователно всеки, когото спасим, ще го нарани не само на бойното поле, но и на трона.
Той се подсмихва криво и обляга глава на стената:
- Доста често си служиш с това „ние“.
- Това смущава ли те? - питам, опипвайки почвата. Ако успея да привлека Кал да издирва новокръвните заедно с мен, всъщност може и да имаме шанс да изпреварим Мейвън.
Едно мускулче на бузата му се присвива: единственият признак за нерешителността му. Не успява да отговори, преди вече познатото маршируване на ботуши да го прекъсне. Кал изпъшква полугласно, подразнен от завръщането на полковника. Когато понечва да се надигне, ръката ми се изстрелва и го бута обратно на мястото му.
- Не му ставай на крака - промърморвам, облегната назад в собствения си стол.
Кал се подчинява и се отпуска с ръце, скръстени върху широките му гърди. Сега, вместо да удря по прозореца и да мята маси по стените, той има стоически, спокоен вид като канара от плът, която дебне да размаже онзи, който се приближи твърде много. Само да можеше. Ако не беше Безмълвният камък, той щеше да е бушуващ огнен ад, по-изгарящ и по-ярък от слънцето. А аз щях да съм буря. Вместо това силите ни са сведени само до костите, до двама тийнейджъри, роптаещи в клетка.
Полагам всички усилия да не помръдвам, когато полковникът се появява на прозореца. Не искам да му доставям удовлетворението от гнева си, но когато до рамото му се появява Килорн със студено и сурово изражение, тялото ми подскача рязко. Сега е ред на Кал да ме възпре: ръката му притиска леко бедрото ми, за да ме задържи на мястото ми.
Полковникът се взира за миг, сякаш запаметява гледката на пленените принц и
Мълниеносно момиче. Завладява ме порив да се изплюя върху изцапаното с кръв стъкло, но се въздържам. После той се извръща от нас, сочейки с дълги, закривени пръсти. Те потрепват веднъж, два пъти, правят знак на някого да пристъпи напред. Или да бъде изведен напред.
Тя се бори като лъв и принуждава телохранителите на полковника да я повдигнат от земята. Юмрукът на Фарли улучва един от тях в челюстта, той се просва и изпуска ръката й. Тя блъсва другия в стената на прохода, смачква врата му между лакътя си и прозореца на друга килия. Ударите й са свирепи, целящи да нанесат възможно най-шляма вреда, и виждам как по похитителите й вече разцъфват пурпурни синини. Но телохранителите внимават да не я наранят, полагат всички усилия просто да я обуздаят.
Заповеди на полковника, предполагам. Готов е да хвърли дъщеря си в килия, но не и да й остави синини.
За мое слисване Килорн не бездейства. Когато телохранителите я притискат към една стена, всеки - притиснал по едно рамо и един крак, полковникът прави знак на рибаря. С треперещи ръце той измъква матово сива кутия. Вътре проблясват спринцовки.
Не чувам гласа й през стъклото, но е лесно да чета по устните й. Не. Недейте.
- Килорн, спри! - Изведнъж прозорецът става студен и гладък под ръката ми. Удрям по него, опитвам се да привлека вниманието му. - Килорн!
Но вместо да слуша, той изправя рамене, обръща се с гръб, така че не виждам лицето му. Полковникът прави обратното, взира се в мен вместо в спринцовката, потъваща във врата на дъщеря му. В здравото му око потрепва нещо странно - разкаяние може би? Не, това не е човек, който храни съмнения. Той ще направи каквото трябва, на когото трябва.
Килорн се отдръпва, след като е извършил деянието, празната спринцовка е остра в ръката му. Чака, гледа как Фарли се мята да се отскубне от похитителите си. Но движенията й се забавят, а клепачите й увисват, когато опиатите започват да действат. Накрая се свлича върху пазачите езерняци в безсъзнание и те я завличат в килията срещу моята. Оставят я на пода, преди да заключат вратата, затварят Фарли точно като Кал, точно като мен.