- Твърде добра - казвам бързо с тон, достатъчно суров и убедителен, за да скрия страха отдолу. - Мейвън никога няма да зачете такава размяна. Никога.
От лявата ми страна Кал издишва бавно. Събира ръце с вдигнати и долепени пръсти, показва множеството порязвания и синини, с които се е сдобил през последните няколко дни. Те потрепват в конвулсии последователно, един след друг. Отвличане на вниманието от истината, която се опитва да избегне, каквато и да е тя.
- Но вие нямате избор - казва Кал, ръцете му най-сетне застиват неподвижно. -Отказването на сделката обрича на гибел всички тях.
Полковникът кимва:
- Наистина. Не губи кураж, Тиберий. Смъртта ти ще спаси хиляди невинни деца. Те са единствената причина, поради която още дишаш
Хиляди. Те със сигурност струват колкото Кал, безспорно. Но дълбоко в сърцето си, в коварната, студена част от себе си започвам да осъзнавам всичко прекалено добре, нещо от мен не е съгласно. Кал е боец, предводител, убиец, ловец. И вие имате нужда от него.
В повече от едно отношение.
Нещо проблясва в погледа на Кал. Знам, че ако не беше Безмълвният камък, ръцете му щяха да се разтресат от пламък. Той се навежда леко напред, устните му се отдръпват назад, оголват равните му, бели зъби. Гримасата е толкова агресивна и животинска, че очаквам да видя хищни зъби.
- Аз съм вашият законен крал с вековно Сребърно потекло - отвръща, кипящ от гняв. -Единствената причина, поради която вие още дишате, е защото не мога да изгоря кислорода от тази стая.
Никога не съм чувала подобна заплаха от Кал, толкова първична и груба, че прерязва вътрешностите ми. А полковникът, обикновено спокоен и невъзмутим, също я усеща. Дръпва се назад твърде бързо, като едва не се препъва в Килорн. Подобно на Фарли, той е смутен от страха си. За момент цветът на лицето му става същият като на кървавото му око, прави го да изглежда като домат с човешки крайници. Но полковникът е направен от по-суров материал и прогонва страха си в един-единствен, овладян миг. Приглажда назад бяло русата си коса, сплесква я към черепа си и прибира пистолета си в кобура с доволна въздишка.
- Лодката Ви тръгва тази нощ Ваше кралско Височество - казва той с изпукване на врата. -Съветвам Ви да се сбогувате с госпожица Бароу. Съмнявам се, че ще я видите отново.
Ръката ми се сключва около седалката на стола ми, впива се в студения, груб метал. Само ако името ми беше Еванджелин Самос. Тогава щях да увивам този стол около гърлото на полковника, докато усети вкус на желязо и кръвта нахлуе и в двете му очи.
- А Мер?
Дори сега, на косъм от собствената си смъртна присъда, как може Кал да е достатъчно глупав, че да се безпокои за мен?
- Ще бъде наблюдавана - намесва се Килорн, проговорил за пръв път, откакто влезе в клетката ми. Гласът му потрепва, както и би трябвало. Страхливецът има всички основания да се бои, включително и от мен. - Охранявана. Но не и наранена.
По лицето на полковника светкавично преминава гримаса на неприязън. Предполагам, че той също ме иска мъртва. Не знам кой би могъл да оспори решенията му. Мистериозните хора от Командването на Фарли може би, които и да са те.
- Така ли ще постъпвате с хора като мен? - процеждам, чувствайки как се надигам от мястото си. - Новокръвните? Това ли ще е следващото - да доведете Шейд тук, долу, и да го затворите в клетка като някакъв домашен любимец? Докато се научим да се подчиняваме?
- Това зависи от него - отвръща полковникът с равен тон, всяка дума е като хладнокръвен ритник в стомаха. - Той е добър войник. Досега. Точно като твоя приятел - добавя и полага едната си длан върху рамото на Килорн. Излъчва бащинска гордост, нещо, без което Килорн отдавна живее. След толкова време като сирак сигурно дори такъв ужасен баща като полковника го кара да се чувства добре. - Без него никога нямаше да имам оправданието или възможността да те заключа.
Мога само да гледам кръвнинжи Килорн и да се надявам, че погледът ми го наранява толкова много, колкото той нарани мен.
- Колко ли горд трябва да си.
- Още не - отвръща рибарят.
Ако не бяха годините ни в Подпорите, мношто ни часове, в които крадяхме и се промъквахме като улични плъхове, никога нямаше да го видя. Но Килорн е лесен за разгадаване поне за мен. Когато накланя тяло, едновременно извива гръб и присвива бедра, ми се струва естествено. Но няма нищо естествено в онова, което се опитва да направи. Долният край на жакета му провисва и очертава кутията със спринцовките. Тя се изплъзва опасно, свлича се между плата и корема му все по-бързо и по-бързо.