Покрай двете извити стени има редове със седалки с тежки, плътни ремъци, висящи от всяка. Достатъчно за превозване на най-малко две дузини хора. Питам се докъде ли е летял този джет за последно и кои са били хората на борда му. Дали са оживели, дали са загинали? И дали ще споделим участта им?
- Мер, трябваш ми тук, горе - казва Кал, и се провира покрай мен до предния край на джета. Свлича се тежко в пилотското място, озовава се лице в лице с неразгадаемо табло с копчета, лостове и уреди. Всички циферблати и измервателни уреди са завъртени на нула и джетът жужи само от биенето на сърцата ни. През дебелото стъкло на пилотската кабина виждам вратата на хангара - все още затворена, и Фарли, която продължава да спори с механика.
С въздишка сядам на мястото до Кал и започвам да се пристягам с коланите.
- Какво мога да направя? - Закопчалките щракат и се затварят, докато затягам всяка една поотделно. Ако ще летим, не искам да се подмятам насам-натам из вътрешността на джета.
- Това нещо има батерии, но им трябва захранване, а не мисля, че механикът ще ни го даде - казва той с леко проблясване в погледа. - Постарай се.
- Ясно - в мен нахлува решителност, силна като искрите ми. Същото е като да включиш лампа или камера, казвам си. Само че малко по-голяма и по-сложна - и по-важна. За кратко се питам дали е възможно, дали съм достатъчно силна да задвижа масивния „Блекрън“. Но споменът за мълнията, пурпурна и бяла и мощна, избухваща от небето, за да порази Купата на костите, ми казва, че съм. Ако мога да започна буря, то със сигурност мога да съживя този джет.
С протегнати ръце слагам длани върху' таблото. Не знам какво се опитвам да почувствам, знам единствено, че не усещам нищо. Пръстите ми танцуват по метала, търсят нещо, каквото и да е, за което да се захванат; нещо, което може да успея да използвам. Искрите ми се надигат към кожата ми, готови да бъдат призовани.
- Кал - промърморвам през стиснати зъби: не ми се иска да оставя вика да се откъсне от устните ми.
Той разбира и се задейства бързо, посяга под контролното табло към нещо отдолу. Металът се откъсва със силно пронизително скърцане, когато той изтръгва обвивката на таблото. Разкрива бъркотия от жици, пресичащи се в усукани снопове, и те ми заприличват на вени под кожа. Аз само трябва да ги накарам да се задействат. Без да мисля, пъхам ръка дълбоко в жиците, оставям искрите ми да излетят с пулсиране. Те търсят сами, избират място, където да отидат. Когато пръстите ми намират една особено дебела жица - кръгъл, гладък шнур, който пасва идеално на ръката ми, не успявам да се сдържа и се усмихвам. Клепачите ми се спускат и очите ми се затварят, позволяват ми да се концентрирам. Натискам по-силно, оставям силата си да се влее в енергийната мрежа. Тя поема през джета, разделя се и се разклонява по различни пътища, но аз заставям искрите си да продължат да се движат. Когато уцелват двигателя и огромните акумулатори, хватката ми се затяга, ноктите ми се впиват в кожата. Хайде. Мога да почувствам как се вливам в акумулаторите, как ги заливам, докато докосвам собствената им складирана енергия. Навеждам глава, облягам я на таблото, оставям хладния метал да успокои пламналата ми поруменяла кожа. С един последен тласък бентът във вътрешността на джета се срутва, избухва през стените и жиците. Не виждам как двигателят на джета „Блекрън“ оживява, но го усещам навсякъде наоколо.
- Добра работа - казва Кал и си дава една секунда да стисне рамото ми. Както се разбрахме обаче, докосването не трае дълго. Никакво разсейване, най-малко пък сега. Отварям очи и виждам как ръцете му танцуват по копчетата на контролното табло, въртят превключватели и нагласят копчета привидно напосоки.
Когато се облягам назад, друга ръка ме хваща за рамото. Килорн отпуска ръка, но докосването му е странно внимателно и нежно. Дори не гледа мен, а джета, изражението му е нещо средно между благоговение и страх. Със зяпнала уста и широко отворени очи има почти детински вид. Самата аз се чувствам малка, седнала в търбуха на джета, докато се каня да направя нещо, за което не сме и сънували, че е възможно. Чиракът на рибаря и Мълниеносното момиче, готвещи се да полетят.
- Тя да не очаква да разбия с това нещо някоя стена? - промърморва Кал под нос -усмивката му отдавна е изчезнала. Поглежда през рамо, очите му търсят не мен, а брат ми. -Шейд?