Брат ми има вид, сякаш всеки момент ще припадне, и неохотно поклаща глава:
- Не мога да прехвърлям със скок толкова големи, толкова... сложни неща. Дори и в добър ден - мъчително му е да каже такова нещо, макар да няма каквато и да е причина да се срамува. Но Шейд е от семейство Бароу, а ние не обичаме да признаваме слабост. - Мога да взема Фарли обаче - продължава; ръцете му посягат към токите на коланите.
Килорн познава брат ми така добре, както аз, и го бута обратно на мястото му.
- Не си от полза мъртъв, Бароу - казва той, насилил се да се усмихне криво. - Аз ще отворя онази врата.
- Не си прави труда - процеждам, а очите ми са приковани пред пилотската кабина. Тласвам силата си навън и със силен скърцащ стон вратата на хангара започва да се отваря, издига се от пода в едно гладко, равномерно движение. Механикът изглежда озадачен, наблюдава как механизмът, контролиращ вратата, се вдига със стържещ звук, докато Фарли се втурва като мълния. Със спринт тя се изгубва от поглед, надбягва се с вдигащата се врата.
Следва я пламтящ залез, прорязан със стрелкащи се, дълги сенки. Две дузини войници стоят, очертани като силуети, препречили пролуката. Не само езерняци, но и гвардейците на самата Фарли, отличаващи се по червените си шарфове и шалове. Всеки държи пушка, насочена към джета „Блекрън“, но се поколебават, изпитват неохота да стрелят. За мое облекчение не разпознавам сред тях Брий или Трами.
Един от езерняците пристъпва напред - капитан или лейтенант, ако се съди по белите ивици на униформата му. Крещи нещо, изпънал едната си ръка, устните му оформят думата спрете. Но не го чуваме над усилващия се рев на двигателите.
- Тръгвайте! - изкрегцява Фарли, появявайки се в задната част на самолета. Хвърля се в най-близката седалка и пристяга колана си с треперещи ръце.
Кал няма нужда да му повтарят. Ръцете му се движат с мълниеносна бързина, въртят и натискат копчета, сякаш това му е втора природа. Но го чувам да мърмори под нос като молитва, напомня си какво да прави. Джетът „Блекрън“ залита напред с въртящи се колела, докато задната рампа се вдига и запечатва вътрешността на самолета с удовлетворяващо пневматично съскане. Вече няма връщане назад.
- Добре, да задвижим това нещо - казва Кал, обляга се назад в пилотското си кресло почти развълнувано. Изведнъж без предупреждение хваща един лост на контролното табло, бутва го напред и джетът се подчинява.
Тръгва плавно напред, почти на косъм да се сблъска със строените войници. Стисвам зъби в очакване на жестока сцена, но те вече тичат, бягайки от нашия „Блекрън“ и отмъстителния му пилот. Откъсваме се от хангара, набираме скорост с всяка изминала секунда и откриваме пистата в безпорядък. Транспортьори минават с рев покрай казармите, отправят се към нас, докато взвод войници стреля дръзко от покрива на хангара. Куршумите се забиват със свистене в металния корпус, но никога не го пронизват. Джетът „Блекрън“ е направен от достатъчно здрав материал и продължава упорито, като прави рязък десен завой, от който се разтърсваме в седалките си.
Килорн си изпагца най-зле, тъй като не е затегнал предпазния си колан, както трябва. Главата му се трясва в извитата стена и той изругава, обгърнал с длани натъртените си бузи.
- Сигурен ли си, че можеш да управляваш това нещо? - изръмжава той, насочил целия си гняв към Кал.
С подигравателна усмивка Кал продължава, пришпорва джета до най-шлямата му скорост. Отвън пред прозореца виждам как транспортьорите изостават, неспособни да ни настигат. Пред нас обаче пистата, обикновен сив път, бавно и постепенно свършва. Меко зелените хълмове и закърнелите дървета никога не са изглеждали толкова заплашителни.
- Кал - прошепвам с надеждата, че ме чува над пронизителния шум на двигателите. - Кал.
Зад мен Килорн се суети с колана си, но пръстите му треперят твърде силно, за да са от
каквато и да е полза.
- Бароу, имаш ли сили за един последен скок? - изкрегцява той, хвърляйки поглед към брат ми.
Шейд, изглежда, не го чува. Очите му се взират напред, лицето му е пребледняло от страх. Хълмовете се приближават, вече само секунди ни делят. Представям си как джетът минава над тях, стабилен за момент, преди да се преобърне и да експлодира, да се превърне в пламтящи отломки. Поне Кал ще оцелее от това.
Но Кал няма да ни остави да умрем. Не и днес. Натиска с все сила друг лост, вените в юмрука му изпъкват рязко. После хълмовете отстъпват, отдалечават се като покривка, смъкната от маса. Вече виждам не острова, а наситено синьото есенно небе. Дъхът ми изчезва заедно със сушата, откраднат от усещането, че се издигам във въздуха. Налягането ме блъсва назад в седалката ми и причинява почти болезнено усещане на ушите ми, принуждава ги да пукат. Зад мен Килорн сподавя един лек писък, а Шейд ругае под нос. Фарли не реагира изобщо. Замръзнала е с широко отворени от шока очи.