Преживявала съм много странни неща през тези последни няколко месеца, но нищо не може да се сравни с летенето. Контрастът е разтърсващ: да почувствам мощния тласък на самолета, докато се издига, всяко цъкане на двигателите, които ни запращат към небето, докато собственото ми тяло е толкова безсилно, толкова пасивно, толкова зависимо от машината. По-лошо е от носещия се с пълна скорост мотоциклет на Кал, но също и по-хубаво. Хапя устна и внимавам да не затварям очи.
Изкачваме се нагоре и нагоре, заслушани единствено в ревящите двигатели и собствените си блъскащи в гърдите сърца. Тънки облачета пърхат край нас, разбиват се в пилотската кабина като бели завеси. Не мога да се сдържа и се надвесвам напред, почти притискам нос към стъклото, за да погледна хубаво навън. Островът се вие под нас, мръсно зелен на фона на стоманено синьото море, смалява се с всяка секунда, докато вече не мога да различа пистата или казармите.
Когато джетът заема хоризонтално положение, достигнал определената от Кал височина, Кал се обръща в креслото си. Самодоволното изражение на лицето му би накарало Мейвън да се гордее.
- Е? - пита той и се взира в Килорн. - Мога ли да управлявам това нещо?
Получава само едно неохотно промърморено „да“, но това е достатъчно за Кал. Той се обръща обратно към таблото, отпуска ръце върху И-образен механизъм, центриран пред него. Джетът реагира на докосването му, накланя се леко, когато той завърта Ц-то. Удовлетворен, натиска още няколко копчета на конзолата и се обляга назад, привидно оставил самолета да лети сам. Дори разкопчава предпазните си колани, отърсва се от тях, за да се настани по-удобно в креслото си.
- Е, накъде сме се отправили? - обръща се към тишината. - Или просто ей така си размахваме крилата?
Трепвам, когато чувам каламбура.
Отекващ тъп звук се разнася из джета, когато Килорн плясва върху коляното си сноп листове. Карти.
- На полковника са - обяснява, очите му се забиват в моите. Опитва се да ме накара да разбера. - Има писта за приземяване близо до Харбьр Бей.
Кал обаче поклаща глава като подразнен учител, който си има работа с все по-глупав и невъзприемчив ученик.
- Форт Пейтриът ли имаш предвид? - изпухгява презрително. - Искаш да ни приземя насред въздушна база на Норта?
Фарли се измъква първа от мястото си, като едва не разкъсва коланите си. Разглежда картите с резки, обмислени движения.
- Да, пълни глупаци сме, Ваше Височество - казва тя студено. Разгъва една карта, а после я тика под носа му. - Не фортът, Писта Девет-Пет.
Стискайки зъби, за да удържи напиращия рязък отговор, Кал предпазливо поема картата и оглежда квадрата от линии и цветове. След миг се изсмива неприкрито.
- Какво има? - питам, докато издърпвам картата от ръката му. За разлика от огромните, неразгадаеми древни драсканици в старата класна стая на Джулиан на тази карта се виждат познати имена и места. Градът Харбьр Бей заема голяма част от юга, граничи с брега на океана, а форт Пейтриът заема един полуостров, вдаващ се във водата. Плътна кафява ивица около града, твърде еднообразна, за да е създадена от природата, може да представлява само друг участък от бариерни дървета. Както и в Арчън създадените от зелените пазители странни гори предпазват Харбьр Бей от замърсяване. В този случай вероятно от Ню Таун: отбелязаният район обгръща бариерните дървета като колан и образува стена около покрайнините на Харбьр Бей.
Още едно гето, осъзнавам. Подобно на Сивия град, където Червени живеят и умират под небе, пълно с дим, принудени да произвеждат транспортьори, електрически крушки, въздушни джетове, абсолютно всичко, което самите Сребърни не могат да проумеят. На технитата не им е позволено да напускат така наречените си градове дори за да постъпят в армията.Уменията им са твърде ценни, за да бъдат погубени от война или от собствената им воля. Споменът за Сивия град ме жегва, но знанието, че той не е единственото отвратително нещо от този род, е още по-болезнено. Колко хора живеят в границите на онова гето? Или на това? Колко като мен, като стана въпрос?
Усещам вкус на жлъчка, която се надига в гърлото ми, но преглъщам с усилие, заставям се да извърна поглед. Претърсвам земите наоколо, главно заводски градчета, тук-там по някой малък град и гъста гора, осеяна с няколко занемарени руини. Изглежда обаче, че Писта Девет-Пет не е нанесена никъде на картата. Вероятно тайна както всичко, свързано с Алената гвардия.