Пита Мълниеносното момиче.
- Мер, какво да правим?
- Оставете ме, ето какво ще направите! - изръмжава Шейд през стиснати зъби, отговаряйки, преди аз да успея. - Бягайте към реката, намерете Фарли. Ще скоча при вас веднага щом мога.
- Не лъжи лъжеца - казвам, като полагам всички усилия да не треперя. Току-що получих обратно брат си като призрак, завърнал се от мъртвите. За нищо на света няма да го оставя да се изплъзне отново. - Ще се махнем оттук заедно. Всички.
Маршируването на легиона разтърсва земята. С един бърз поглед над ръба на кратера разбирам, че са на по-малко от сто метра, настъпват бързо. Виждам Сребърните между пролуките в колоната от Червени. Пехотинците носят замъглено сивите униформи на армията, но някои имат брони с плочки, гравирани с познати цветове. Воини от Висшите династии. Виждам късчета синьо, жълто, черно, кафяво и още. Нимфи и левитатори, и копринени хора, и силноръки, най-могъщите бойци, които Сребърните могат да хвърлят срещу нас. Те смятат Кал за убиец на краля, мен - за терористка, и са готови да срутят целия град, за да ни погубят.
Кал.
Единствено кръвта на брат ми и неравномерното дишане на Килорн ме възпират да изскоча от кратера. Трябва да го намеря, длъжна съм. Ако не заради себе си, тогава за каузата, за да защитя отстъплението. Той струва колкото сто добри войници. Той е златен щит. Но вероятно е изчезнал, измъкнал се е, стопил е веригите си и е избягал, когато градът е започнал да рухва.
Не, не би избягал. Никога не би избягал от тази армия, от Мейвън или от мен.
Надявам се да не греша.
Надявам се да не е вече мъртъв.
- Повдигни го, Килорн - в Двореца на Слънцето покойната лейди Блонос ме учеше как да говоря като принцеса. Тонът е студен, неумолим, не оставя място за възражение.
Килорн се подчинява, но Шейд все още има в себе си сили да протестира:
- Само ще ви забавя.
- Можеш да се извиниш за това по-късно - отвръщам и му помагам да скочи на крака. Но почти не им обръщам внимание, съсредоточила съм се другаде. - Потегляйте.
- Мер, ако мислиш, че ще те оставим...
Когато се обръщам рязко към Килорн, в ръцете ми има искри, а в сърцето ми -решителност. Думите замират на устните му. Той хвърля поглед покрай мен към армията, напредваща с всяка изминала секунда. Левитатори и магнитрони стържат отломки от улицата, разчистват опустошения път с отекващи стържещи звуци на метал по камък.
- Бягайте.
Той отново се подчинява и Шейд не може да направи нищо, освен да закуцука редом с него, изоставяйки ме. Докато те се изкатерват навън от кратера и потеглят на запад, аз поемам с премерени крачки на изток. Армията ще спре за мен. Трябва.
След една ужасяваща секунда Червените забавят ход, веригите им звънтят, когато спират. Зад тях Сребърните крепят на раменете си черни пушки, сякаш са леки като перце. Военните транспортьори, големи машини с шинирани колела, спират с пронизително скърцане някъде зад армията. Мога да почувствам как мощта им пулсира глухо във вените ми.
Сега армията е достатъчно близо, за да чуя как офицерите дават резки заповеди.
- Мълниеносното момиче! Не разваляйте строя, не отстъпвайте! Прицелете се! Задръжте стрелбата!
Най-лошото идва последно, отеква по внезапно притихналите улици. Гласът на Птолемей е познат, пълен с омраза и ярост.
- Направете път за краля! - крещи той.
Залитам назад. Очаквах войските на Мейвън, но не и самия Мейвън. Той не е войник като брат си и работата му не е да води армия. Но ето го, промъкващ се през разделящите се войски с Птолемей и Еванджелин по петите си. Когато излиза иззад колоната Червени, коленете ми почти се подгъват. Бронята му е излъскано черна, пелерината му - алена. По някакъв начин ми се струва по-висок, отколкото тази сутрин. Все още носи бащината си корона от пламъци, макар че мястото й не е на бойното поле. Предполагам, че иска да покаже на света какво е спечелил с лъжите си, каква голяма плячка е отмъкнал. Дори от толкова далече мога да почувствам горещината на погледа му и бушуващия му гняв. Изгаря ме от вътре навън.
Над нас се носи само пронизителният звук на джетовете; това е единственият звук на света.
- Виждам, че все още си смела - казва Мейвън - гласът му се носи надолу по булеварда. Отеква сред руините и ме примамва. - И глупава.
Както и на арената, няма да му доставя удовлетворението да види гнева и страха ми.