Би трябвало да е разтревожен и не разбираше защо не е — или поне не много. Тя трябваше вече да е изразходвала енергията си в тичане и да се е върнала. Но още беше някъде навън и сигурно душеше наоколо — буквално, — изучавайки новия свят.
Затова той отпиваше от уискито си, взираше се унесено в огъня и с войнишки ум анализираше всяка стъпка от битката, търсейки грешки.
По-скоро я усети, отколкото чу, и когато извърна глава, я видя да стои точно пред вратите на терасата, оглеждайки стаята с невероятните си очи.
— Крайно време беше.
Той стана, отиде до леглото, отметна завивката. Съблече всичките си дрехи и се отпусна в него. Миг по-късно я усети как скача в леглото при него. Сгуши се в него.
И намерил своя мир, той я прегърна и заспа.
Промяната дойде призори, когато слънцето прониза нощта със светлорозови, червени и златисти тонове. Преминаваше през нея, болка и красота, безпомощност и сила. Тя потрепери, отдаде ѝ се, даде всичко, докато се превръщаше от вълк в човек.
И като въздъхна, отвори очи и видя, че Дойл бе вперил своите в нея.
— Какво?
— Красиво е. Ти си красива.
Все още замаяна, тя премигна.
— Моля?
Той се търколи върху нея, покри я, устата му беше топла, блажено нежна върху устните ѝ. Духът ѝ, тялото ѝ, току-що преминали през невероятна промяна, отново потрепериха, разтърсени от новата атака върху сетивата ѝ.
Ръцете му галеха кожата ѝ, моделираха гърдите ѝ, плъзгаха се по бедрата ѝ. Устата му ги следваше.
Тя полетя, вкопчи се в това невъзможно удоволствие, искаше то да продължи още и още, накрая го остави да си отиде.
Безпомощност и сила, болка и красота.
Усети нова промяна, сякаш двамата се сляха в едно. Претърколиха се от леглото, задъхани, търсещи, намиращи.
Той все още можеше да подуши дивото в нея; сякаш го усещаше да пулсира в тялото ѝ. Когато устните ѝ отново се впиха в неговите, силни и яростни, той се предаде на всичко, което беше тя.
А всичко, което беше тя, му принадлежеше.
Страстта изгаряше. Любовта разтърсваше. Заля го нужда отвъд физическата.
Когато тя го яхна, с очи като разтопено злато, стегнато тяло, проблясващо на първите утринни лъчи, той се предаде.
Тя го пое — бавно, бавно, о, сладко мъчение! После по-силно, по-дълбоко, докато дъхът ѝ премина в стенания, а сърцето ѝ заехтя под ръцете му. Пришпори го бързо, диво, право в сърцето на бурята.
Плъзна се нежно върху него, положи глава върху гърдите му. Притвори очи, когато ръцете му я прегърнаха, както бяха прегърнали вълка, преди двамата да заспят.
Щеше да заспи отново, затоплена и доволна, ако не беше внезапният и отчаян глад. Отправи пламенна молба към Бог да има някаква храна наблизо.
— Гледаше ме, докато се променях — каза му тя.
— Не ми е за първи път. — Той я погали по косата. — Великолепно. — Странно възбуждащо.
Райли изви устни в усмивка, после вдигна рязко глава, подушвайки въздуха.
— Храна!
— Има нещо като дневна, в която…
— Не, тук. — Тя се претърколи, скочи от леглото.
Върху една маса бяха наредени плата — които не бяха там преди — яйца, печено на грил месо, хляб, сладкиши с лъскава глазура.
Той се подпря на лакът.
— Кажи ми, че това е кафе.
Тя подуши един чайник, докато тъпчеше бекон в устата си.
— Чай, но е силен. Умирам от глад.
Дойл я гледаше как се храни, все още гола, все още зачервена от секса, с разрошена коса, посягаща алчно към платата.
— Влюбен съм в теб.
Тя му хвърли бърз поглед.
— Божичко, ама ти го изрече на глас!
— Влюбен съм в теб, по дяволите!
— Е, това вече е в твой стил. По-добре си вдигни задника, ако искаш да хапнеш нещо.
— Бях женен. Два пъти.
Райли спря да се храни, бавно си наля чай.
— Не е изненадващо за три века живот.
— Първият път беше четиресет години след… след… Тя беше млада и много сладка. Не биваше да я докосвам, но го направих, повече от веднъж, и тя… тя забременя. Не можех да я съсипя. Бях я съсипал.
— Затова се ожени за нея. Каза ли ѝ?
— Не, не ѝ казах. Не се наложи, защото и тя, и бебето умряха при раждането.
— Съжалявам. — Тя почувства мъката му като своя. Притъпена и дълбока. — Много съжалявам.
— Не беше необичайно в онези дни. Заклех се, че повече няма да докосна невинно момиче. И не го направих. След повече от сто години се ожених отново. Тя беше малко по-възрастна и не беше невинна. Вдовица. Безплодна. Беше ни приятно заедно. На нея ѝ казах, но не ми повярва. Стана по-късно, когато тя остаря, а аз — не. И това ѝ тежеше. Имах войнишки задължения, но винаги се връщах при нея. Един ден се върнах твърде късно. Беше се обесила, остави ми писмо. В него ме проклинаше.
Райли кимна, отпи от чая.