— И така, побъбрихме си с кралица.
— Красива е, нали?
— Признавам ѝ го. — Райли кимна към Аника. — Отговаря на името си. И изглеждаше… на колко? На шестнайсет? И тази дълга червена коса.
— Беше като на Саша — не се съгласи Аника. — Като слънчева светлина в много плитки.
— Черна. — Сойер завъртя пръсти — На букли.
Райли спря на стълбите.
— Червена — тицианско червено, дълга и пусната свободно. Изумруденозелени очи. Саша?
— Черна, но вдигната нагоре. Очите ѝ бяха като твоите, Райли, но малко по-дълбоки.
— Всеки я е видял, както си я е представял — кимна Райли, когато чу всички — или донякъде. Ти ѝ говореше на ирландски — обърна се тя към Дойл.
— И тя говореше на ирландски.
— На английски и руски — обади се Сойер.
— На мен ми говореше наум, на езика на морските хора.
— Странно е, но пък тук всичко е такова — отбеляза Райли.
— И не беше само бъбрене. Тя ни даде нещо. — Саша погледна към ръката си. — Даде ни светлина. Не я ли усетихте?
— Почувствах нещо — призна Райли. — Дано ни свърши работа.
— От нас зависи. Днес приключваме — с Нереза и всичко останало.
Райли се обърна към Дойл.
— Господин Песимизъм поема по пътя на оптимизма.
— Тя приличаше на теб — каза той кратко.
— Какво?
— Видях теб. За мен тя беше ти. Каквото и да означава това, ще го използваме. Няма да го изгубим. Няма да изгубя теб. Затова ще сложим край. Пригответе се! Време е да действаме!
Той се отдалечи с твърди стъпки.
— Дойл е щастлив — отбеляза Аника. — Той обича Райли. Ще ѝ намери пръстен.
— Ще мислим за това, след като унищожим кучката. И проклета да съм, ако го направя в тази рокля!
Тя се отдели от тях, последва Дойл.
Той стоеше и разглеждаше новите дрехи в гардероба.
— Това ще ти хареса повече.
— Значи, тя приличаше на мен, така ли?
Той извади колана с оръжията на Райли, остави го на една маса.
— Не съм те познавал, когато си била на шестнайсет, но да. Твоето лице, твоята коса, твоите очи. Очите, на които се доверявам. Затова знам, че няма да загубим.
— Хубаво. — Райли постави ръце на хълбоците си, огледа дрехите в гардероба. — Сега по̀ ги бива.
Облечена в панталон от груб плат и кожен елек с джобове за резервни пълнители, тя се върна в дневната с Дойл. Вдигна един кожен мях, подуши съдържанието му.
— Вода. — И го преметна през гърдите си. — По-добре да имаме.
Саша и Бран също дойдоха. Бран потупа кожена чанта.
— Спасена от лодката. Няколко леки бомби.
— Вода. — Райли предложи на Саша да пийне. — Знаеш ли колко ще вървим?
— Не. — Тя се извърна, когато влязоха Аника и Сойер. — Но трябва да продължим. Мислех си — струваше ми се, че сме се събрали само да намерим звездите, да ги донесем тук. Но трябва да продължим.
— Ние ще ви отведем до пътеката.
Трите богини стояха пред отворените врати на терасата, огрени от топлите слънчеви лъчи.
Тръгнаха заедно, двама по двама, към един двор, от чийто фонтан бликаха пъстроцветни дъги, носеше се ухание на цветя, а от дърветата капеха плодове като лъскави диаманти.
Хората заставаха в мълчалив поздрав. Децата тичаха към тях и им махаха.
Минаха през една порта, покрай малка горичка, и се озоваха сред зелено поле, където един мъж и момчето, което работеше с него, спряха, свалиха почтително шапки.
Райли чу крякането на кокошки, гукането на гълъби, глухото бръмчене на пчели. Жена с малко момиченце на скута се усмихна на Райли, направи лек реверанс. Момиченцето им изпрати въздушни целувки. Други хора стояха пред спретнатите си, като излезли от пощенска картичка къщи, с шапки в ръцете или ръце на сърцата.
В едно заливче рибарите спряха да мятат мрежите си и ги приветстваха.
— Хората на Стъкления остров са с вас — каза Луна, докато прекосяваха ивица бял пясък и се насочваха към пътеката. В началото ѝ бяха струпани цветя и кошници с плодове, искрящи скъпоценни камъни, мидени черупки с перли в тях. — Дарове за Пазителите и пожелания за лек път.
— На този ден, в този момент, пътеката е само ваша. — Селена и сестрите ѝ спряха. — Единствено вие може да вървите по нея. Онова, което ви очаква в края ѝ, е само ваше.
— Смели сърца — продължи Луна, — вървете в светлина!
Арианрод постави ръка върху дръжката на меча си.
— И победете мрака!
После трите богини изчезнаха.
— Май току-що ни съобщиха, че можем да разчитаме единствено на себе си. — Като каза това, Райли стъпи върху пътеката, пое по нея.
Първата четвърт миля беше павирана с камъни, оградена от двете страни с дървета, не много стръмна. После камъните отстъпиха на отъпкана пръст, дърветата оредяха, пътеката стана по-стръмна.