— Тук можем да правим и калистеника, ако времето е лошо — каза Бран.
Дойл сви рамене.
— Битки се водят и в лошо време. Но… фитнеса си го бива. Хммм. Лост за набиране.
— По дяволите! — промърмори Саша и го накара да се усмихне.
— Защо не го пробваш, русокоске? Покажи ни какво можеш.
— Аз още си почивам.
— Утре тогава. Рано-рано. Ще изготвя програма за тренировките, ще включа и тежести. Но задължително тичаме навън, дори да вали. Пътеката за бягане не дава истинско усещане за земя под краката.
— Какви гладки стени! — Аника направи грациозна и съвършена стойка на ръце пред огледалото. — Харесва ми, че мога да се виждам.
— И на мен щеше да ми харесва, ако изглеждах като теб. — Райли надипли няколко пъти бицепсите си и остави тежестите. — По всяко време ли можем да го използваме, ирландецо?
— Чувствайте се като у дома си.
— Благодаря. Сигурно ще дойда да потренирам по-късно. Това е моят начин да разпусна — обърна се тя към Саша.
— Всеки си има своя. Моят е да разположа статива някъде.
— Като стана дума за стативи и картини… — Райли се обърна въпросително към Бран.
— Ще ви покажа. Но първо да ви уведомя, че зад онези врати е водната зона.
— Водна? — повтори Аника и се приземи елегантно на крака.
— Парна баня, джакузи, душ, съблекални. За жалост няма басейн.
— О, не е проблем! Морето е наблизо.
Бран се усмихна, посочи към вратата.
— На това ниво има складови помещения — каза, докато ги извеждаше от салона. — Още спални, хол.
Колко голямо е това твое семейство? — полюбопитства Сойер.
— Заедно с братовчедите? — Като се засмя, Бран спря при една врата в заоблената стена — беше от тъмно дърво и изглеждаше старинна, но нямаше нито дръжка, нито панти. — Стотина.
—Стотина?
Смайването на Саша го накара отново да се засмее.
— Вече е късно да се отказваш, любов моя.
Постави разперена длан на вратата. Заговори на ирландски, Дойл му хвърли бърз поглед.
—За мен и моите хора, отвори се!
При тези думи и последвалия му жест по дървото премина синя мълния, засия и запулсира.
И вратата се отвори.
— Няма нужда от секретна ключалка, напречен метален прът и куче пазач — усмихна се Райли.
Бран ги подкани с жест да влязат.
Райли едва не ахна.
Това е кабинетът му, помисли си, неговата вълшебна работилница. Леговището на магьосника. Както и да го наречеш, беше очевидно какво е.
И продължаваше нагоре в кулата — което би трябвало да е физически и архитектурно невъзможно.
Но човекът беше магьосник.
На стенни етажерки бяха подредени шишета, буркани, кутии. Тя разпозна някои растения — под призрачно проблясващо осветление бокалите, ритуалните ножове, котлите и купите. Топки и копия от кристал. Книги с кожени подвързии, част от тях сигурно по на няколко века. Огледала, свещи, амулети, статуетки.
Метли, забеляза тя, кости, руни и карти таро.
И над каменното огнище — картините на Саша.
Разбира се, че ще ги държи тук, помисли си Райли. Магия в магията. Далеч от злото, сред светлината.
— Казах ти, че купих първата ти картина още преди да те срещна, преди да те познавам. — Бран прегърна Саша през раменете, докато ги разглеждаха. — Видях я в една галерия в Ню Йорк и я пожелах. Нуждаех се от нея — поправи се той. — Ти беше нарисувала моята пътека през гората, същата, която познавам така добре. Често съм се разхождал по нея, към светлината, която ти си предала толкова вярно — и реших да окача картината в апартамента си в Ню Йорк, за да ми напомня за тук. Но още тогава я донесох в Ирландия. Окачих я тук, в най-скъпото за мен място.
— Сънувах го. — Сама в дома си и много преди да срещне Бран. — Сънувах пътеката и дърветата, и светлината, но не виждах накъде води. Досега.
— И втората, нейната посестрима, също я нарисува, след като получи видения — видения, които ни доведоха в Ирландия. Не просто у дома, а при третата звезда. Тя е тук някъде.
Краят на пътеката, помисли си Райли, великолепната къща, където се намираха сега, обляна в мека светлина, заобиколена от градини, възправила се над бурно море.
Нещата винаги се появяваха по три, осъзна изведнъж — не само звездите, но и други неща. Дали Саша щеше да нарисува трета картина?
— В твоите видения, в твоите творби, звездите светят и изглеждат защитени.
Бран вдигна ръце. Картините заблестяха с всичките си цветове. Червеното на пътеката, синьото на къщата. И се плъзнаха от своя свят в ръцете му, обвити в прозрачно стъкло, ярки и дръзки като истината.
— Ние сме пазителите им — произнесе Бран. — И откривателите на третата, на Ледената звезда.
— Но дори след като пазителите се сдобият и с трите — огън, вода и лед, — битките няма да свършат. — Когато Саша заговори, очите ѝ потъмняха, станаха дълбоки. — Щом станат три, тъй като три са създадени, три са дадени на световете, мракът ще иска още кръв, още смърт. Разгромете Нереза единни. Връхлетете я ненадейно. Очакват ви решения, очакват ви пътеки. Останете верни на себе си, останете трима по двама и едва тогава Стъкленият остров ще се появи. Едва тогава ще се открие на доблестните и безстрашни сърца… Ще пътувате ли в бурята? — Тя се обърна рязко към другите, видението ѝ грееше като хиляди слънца. — Ще прегърнете ли вярата? Ще видите ли какво е скрито в камъка и скръбта? Ще чуете ли какво зове името ви? Ще намерите ли последната звезда? Ще останете ли силни и верни на себе си и след това?