— А до него съм сложил Катурикс.
— Кралят на битките — промърмори Райли и погледна към Дойл. — Наистина има съответствие.
— Имам триумвират от богини и в първата кула. Мориган, Бадб, Маха.
— Втората тройка дъщери на Ермнас. Бих искала да ги разгледам някой път.
— Когато пожелаеш — отвърна Бран.
— Колкото и да е интересно, това са просто символи. — Дойл се изправи с ръце в джобовете. — Статуетките не се бият. Не проливат кръв.
— Казва го човекът, който е прокълнат от вещица преди три века. Не очаквам статуетките да скочат и да се присъединят към нас — продължи Райли. — Но символизмът има значение, а точно сега ми се струва, че е на наша страна.
— Напълно съм съгласна. Което не означава, че утре няма да пъшкам на набиранията.
Дойл се усмихна едва-едва на Саша.
— Не означава, права си.
— Случайно да имаш меча Ескалибур? — обърна се Сойер към Бран.
— Съжалявам. Братовчед ми в Кери го притежава. Шегувам се — каза той, когато Райли ококори очи под разрошения си бретон.
— Никога не си прави шеги с Ескалибур пред археолог. Какво има на долния етаж? — Без да чака, тя заслиза по спираловидното стълбище.
Дойл чу реакцията ѝ още преди да бе стигнала до средата на стълбището. Възклицанието ѝ му заприлича на звуците, които издава една жена, когато получава оргазъм.
Чу Бран да се смее и да казва „Знаех си, че ще ти хареса“ — докато слизаше зад групата.
Книги, видя Дойл. Стотици. Старинни книги върху стигащи до самия таван лавици. Във въздуха се носеше мирис на кожени подвързии и едва доловимо — на хартия.
Върху една стойка до широко каменно огнище беше поставена дебела книга, гравираната ѝ кожена корица бе заключена. Прозорци, високи и тесни, предлагаха мека светлина и ниши за сядане между лавиците.
В средата на стаята проблясваше дълга маса за четене.
Самият той се заинтригува, когато забеляза картите.
— Книги, събирани поколения наред — обади се Бран. — За магии, фолклор, легенди, митология, история. За лечение, заклинания, билки, кристали, алхимия. Списания, мемоари, семеен фолклор. Карти, както вече забеляза Дойл, някои са много стари. Сигурно ще намериш и неща, които вече имаш — обърна се той към Райли.
Тя само поклати глава.
— Това, което имам, е нищо в сравнение с твоята библиотека. Бих могла да живея в нея. — Тя въздъхна дълбоко. — Ако тук не намеря отговори, значи, няма такива.
— Разбира се, и аз съм търсил, но нямам твоите познания. А и сега проучването е по-конкретно и фокусирано. — Той се пресегна, извади тънка книга от една лавица. — Тази е написана от мой предшественик — от страната на майка ми. В нея разказва за посещението си на Стъкления остров, за честването на новата кралица. Написано е на староирландски.
Райли пое книгата, разтвори я внимателно. Със страхопочитание.
— Мога да я преведа. Разбира се, Дойл ще се справи по-добре, защото идва от онова време.
— Не гарантирам, че историята е вярна — продължи Бран. — Но се предава в семейството.
— Ще се поровя във фолклора и митологията — каза разсеяно Райли, докато разглеждаше книгата. — Предполагам, че не може да се изнася.
— На тази стая е направена магия, за да се съхранят книгите — хартията, подвързиите. Някои са толкова стари, че ще се разпаднат, ако бъдат изнесени оттук.
— Разбрах. Пък и в библиотеката е достатъчно удобно за работа. — Тя остави книгата на дългата маса, посочи към онази на стойката. — Тази каква е?
— Книгата на заклинанията, които принадлежат на семейството ми, от първото до последното. Добавил съм онези, които създадох на Корфу и Капри. Само човек от моята кръв може да я отвори. — Докато говореше, Бран отиде до нея. — Стана моя, когато станах на двайсет и една. Ще я предам на онзи, който дойде след мен. Тя е знание, завет и сила.
Той постави ръка върху книгата, заговори на ирландски. Докато говореше, книгата засия. И запя.
— Божичко! — Аника улови ръката на Сойер. — Красиво е! Ти чуваш ли го?
— Да. И го усещам.
— „Аз съм от твоята кръв… — Дойл започна да превежда думите на Бран на останалите. — … и съм магьосник. Аз съм всички, които са били, всички, които ще дойдат след мен. Това е моята клетва, моят дълг, моята радост.“
Когато Бран вдигна ръка, дебелата ключалка беше изчезнала. Той отвори гравираната корица — проблесна светлина, чу се рязък звук. После настъпи тишина.
— Погледнете тук — всички, които са държали тази книга в ръце, са оставили името си в нея.
— Толкова са много — промърмори Саша, докато той отгръщаше страницата. — Твоето е последно.
— Засега.
— А нашето дете, дали то…?
— Ако детето пожелае. Ако детето приеме.