— Въпрос на избор ли е?
— Винаги има избор. Заклинанията са каталогизирани. За лечение, за познание, за защита, за отблъскване, за изразяване на почит и тъй нататък. Ако на някого от вас му потрябва заклинание, само ми кажете и ще отворя книгата.
— Илюстрациите! — възкликна Саша, когато той отгърна няколко страници. — Прекрасни са, като живи!
— Книгата ги създава. Ще видите, че всяка страница си има име. Когато някое заклинание е полезно, ние го записваме, предлагаме го на книгата. И ако тя го приеме, се добавя.
— Книгата трябва да го приеме?
— Тя притежава голяма сила — повтори той. — Ако ви потрябва някакво заклинание, само ми кажете.
Затвори книгата, постави ръка отгоре ѝ. Ключалката се появи отново, чу се как щраква.
— Един ден, когато имаме повече време, бих искала да я разгледам. Но засега… — Райли описа кръг. — Мисля, че имам достатъчно работа.
— За няколко десетилетия напред — обади се Сойер.
— Може да започна с проучванията, нали?
— Разбира се. — За да потвърди думите си, Бран протегни ръка към огнището и вътре запламтя огън. — Аз ще съм на третия етаж. На втория има напитки, може да си приготвяте чай и кафе.
— Както казах, мога да живея тук. Ще си донеса някои неща от стаята и започвам проучването. Мобилният ми има обхват тук, нали?
— И тук, и навсякъде другаде.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Саша.
— Би могло, но май Дойл ще ми е по-полезен.
Той не изглеждаше особено доволен, но сви рамене.
— Трябва да се погрижа за някои неща, след това ще ти отделя известно време.
— Става. Аз ще звънна тук-там, за да поръчам каквото е необходимо. Да задвижа нещата. Бран? — С ръце на хълбоците Райли се завъртя в кръг. — Библиотеката ти е върхът!
Преди да започне, Райли се свърза със семейството си. Редно беше да се обади по телефона и да поговори с роднините си, но… писането на имейл беше по-бързо и по-просто, а и можеше да се изпрати едновременно на всички. След пълнолунието трябваше да ги осведоми — тях и глутницата — за подробностите от мисията и къде точно се намира.
После прегледа списъка с контактите си. Нуждаеха се от лодка и водолазна екипировка. Тъй като за другите две звезди се беше наложило да се гмуркат, тя предположи, че е добре да имат нужното оборудване.
Откри един археолог, с когото бе работила на разкопки в Каунти Корк преди години, и реши да му звънне.
Това означаваше водене на общ разговор известно време, за опресняване на информацията — тъкмо затова бе предпочела да се свърже със семейството си чрез електронната поща — но успя да се сдобие с местно име.
След двайсет минути флиртуване и преговори по телефона тя получи онова, от което се нуждаеше.
Събра необходимите книги в една кутия, взе лаптопа, таблета и няколко бележника и пренесе всичко с количка до кулата.
Нямаше ли да е прекрасно да работи тук в уединение, помисли си, докато влизаше в библиотеката. Само тя и стотици старинни книги — и електрониката ѝ. Буен огън, голяма маса. Дъжд, който ръми отвън, малко музика от плейлистата ѝ.
Но ѝ трябваше Дойл.
Човекът говореше и четеше толкова езици, колкото и тя — а някои от тях дори по-добре от нея. Което я дразнеше, призна си Райли, докато слагаше лаптопа си.
Успокои я мисълта, че той бе разполагал с няколко века да ги изучава. Както и всичко останало.
Дойл бе добър в измислянето на стратегии и тактики — невинаги бе съгласна с него, но безспорно го биваше в това. Като обучаващ беше брутален — ала тя уважаваше подхода му. Те водеха война, и то война на невъзможно ниво, така че или се обучаваш без превземки, или умираш.
А в битките беше яростен, бърз и безстрашен. Разбира се, нали е безсмъртен, от какво да се страхува.
Не е честно, укори се тя. Човекът изпитваше болка като всички тях.
Пък и двамата не се съревноваваха. Макар че това бяха чисти глупости, призна тя, докато подреждаше нещата си. За нея почти всичко бе някакъв вид съревнование. Знаеше как да работи в екип — все пак живееше в глутница, — но предпочиташе тя да е лидерът.
Като си мислеше за изминалата нощ и какво се надява да постигне сега, тя се изкачи по витите стълби, направи си кана силно кафе. След кратко колебание взе две бели порцеланови чаши.
Ако Дойл се появеше, това щеше да спести време.
После седна на масата, в компанията на пламтящия огън и трополенето на дъжда, и се зае да чете — доколкото ѝ се удаваше — книгата, написана от предшественика на Бран.
Водеше си записки в бележника, докато превеждаше, спираше, ако трябваше да провери някоя дума или фраза в лаптопа си.
Разсеяно повдигна глава, когато вратата се отвори.
Зачуди се дали надписът „Грейтфул Дед“2на избелялата тениска, която Дойл носеше, е неговият начин да се шегува със своята безсмъртност, или човекът беше просто като всеки уважаващ себе си рокаджия — фен на групата.