Зачуди се колко ли книги е прочел. Навярно хиляди — каква бройка само! До нея седеше човек, който бе живял във времето на лоените свещи и конските каруци, а сега бе векът на лазерните технологии и космическите полети.
Щяха да са ѝ нужни десетилетия да изучи опита му, онова което бе видял и почувствал. Засега продължи да си води бележки, като следваше наблюденията и описанията на Боханън, докато той продължаваше на кон от брега през портокалови и лимонови горички — цветовете им изпълваха с ухание сладкия нощен въздух.
— Значи, действието се развива през пролетта — щом говори за цъфнали дървета.
— Това е при положение, че островът се подчинява на същите сезонни правила като нашия свят — изтъкна Дойл. — И се намира от тази страна на екватора.
— Имаш право. — Райли трябваше да признае, че логиката му е дяволски добра. — Но ако се придържаме към нашето географско разположение, към времето и мястото на Бо, това означава пролет. И островът изглежда добре поддържан. Бо говори за горички, широкия и сух път, осветен от факли. Пълнолуние, което също помага да се изчисли времето. Сребърният дворец — не е много ясно дали наистина е от сребро, или е поетично сравнение.
Тя продължаваше да записва подробностите, докато той четеше. Просторни градини, жени в свободни роби, музиката, носеща се през отворени врати и прозорци към широки тераси. Знамето на новата кралица — бял гълъб, литнал над синьо море — се вее от всяка кула.
Дойл бе стигнал до преддверието — великолепни гоблени, позлатени дървета в сребърни саксии, — когато остави книгата.
— Щом ще чета за интериорен дизайн, ми е нужна още една бира.
— Успея ли да опиша подробно острова и двореца на Саша, тя ще го нарисува. А това може да предизвика видение, което да ни отведе по-близо до целта.
Той довърши бирата си, остави я.
— Добра идея.
— Имам много.
— Така е. Някои са добри.
— Ако отидеш за бира, би ли ми донесъл вода? Миналия път аз се качих. И ми трябват десет.
— Десет какво?
— Минути. — Райли стана от масата, отиде до дивана край огъня, изтегна се на него. И заспа за секунди.
Дойл оцени тази ѝ способност — умение, което развива всеки боец. Да заспива по команда, навсякъде.
Остави я да спи, разходи се горе и реши, че в момента водата е най-добрият избор. Отвори бутилка и отпи, докато се насочваше към един от прозорците.
Сякаш нечий юмрук сграбчи сърцето му и го стисна безжалостно. Оттук се виждаше кладенецът — същият, от който беше носил вода безброй пъти в младостта си. Бран го бе запазил, направил го бе част от оформлението на градината. Градина, която майка му сигурно щеше да обикне.
Цветя, храсти, малки дървета, виещи се пътеки минаваха през мястото, което някога бе зеленчукова градина, а конюшните отдавна ги нямаше. Вероятно се бяха превърнали в руини още преди Бран да закупи земята.
Дойл се насили да погледне по-нататък, към надгробните камъни, и усети ново свиване на сърцето, когато видя, че Аника е коленичила до гроба на майка му и подрежда цветя и малки камъни.
Тя има най-прекрасното сърце на света, помисли си Дойл, най-доброто, което бе срещал. А той имаше пребогат опит с добротата, както и с бруталността. Аника се надигна, взе още цветя от кошницата си, подреди ги на гроба на баща му заедно със своите камъчета.
Правеше го за хора, които не бе виждала никога, показваше им уважението си.
А той още не ги беше посетил.
Там няма нищо освен прах, каза си Дойл, но със сърцето си усещаше, че не е така. Райли беше права. Символите имаха значение и той трябваше да отдаде нужното уважение на предците си.
Но сега се отдалечи от прозореца, заслиза по стълбите.
Загледа се продължително в Райли. Тя спеше, легнала по гръб, с глава върху една от скъпите възглавници, ръцете ѝ бяха скръстени на корема. На колана ѝ се виждаше кания с нож в нея.
Той си помисли, че ако шапката ѝ бе на главата, сигурно щеше да е килната върху лицето ѝ.
А то никак не беше лошо. Не бе като това на Аника, но колко жени можеха да се мерят с красотата ѝ? Райли имаше добра костна структура, която щеше да ѝ служи до дълбока старост — ако доживееше дотогава. Силна челюст, която можеше да поеме удар; широка уста, която винаги имаше какво да каже.
Дойл реши, че късата коса отива на лицето ѝ, макар да подозираше, че тя я подстригва със собствения си нож.
И той беше известен с този си обичай.
Припомни си първия път, когато я бе видял във вълча форма — онази вечер на Корфу, в разгара на битката. Шокът при вида ѝ, абсолютното ѝ великолепие, когато се взря в него с тези свои златисти очи. Очи, които бяха плакали, когато го беше помислила за мъртъв.
Беше забравил какво е да ридаят за него.