Не си беше позволявал да има жена за друго освен за най-основните си мъжки нужди в продължение на един-два живота. Гледайки сега Райли, която трудно можеше да се нарече негов тип, се зачуди защо точно тя го кара да изпитва тези нужди, че и нещо повече.
Сигурно защото бяха единствените двама от шестимата, които не ги бяха задоволили. Вероятно това беше простото обяснение.
После Райли отвори очи, погледна право в неговите и той осъзна, че въобще не е толкова просто.
— Случило ли се е нещо? — попита тя.
— Десетте ти минути изтекоха.
— Ясно.
Тя седна, протегна се и той можеше да се закълне, че в този жест разпозна вълка в нея. Когато Райли се изправи, Дойл остана където беше, препречвайки пътя ѝ.
— Пак те питам. Случило ли се е нещо?
— Не. Все забравям, че си ниска.
— Не съм ниска. Ти си по-висок.
— Ниска си — каза той равно и се отмести. — Ще ти отделя още час, после излизам да се разтъпча.
— Добре. Чудя се кой ли е дежурен по кухня.
— Пак ли си гладна?
— Това е заради промяната. Ускорен метаболизъм. Както и да е, още час и ще довършим дневника. Ти чете ли го, докато спах?
— Не.
— На бас на двайсетачка, че той ще чука богинята. Или тя него. Имам чувството, че тя ще е активната в случая.
Дойл си помисли за приповдигнатия, сладникав стил.
— Приемам баса. Едва ли една богиня би избрала Бо.
Той взе книгата; тя продължи да си води бележки.
Когато часът изтече, Райли протегна ръка с дланта нагоре.
— Плащай!
— Възможно е да е излъгал, за да се изфука. „Чуках богинята на луната в замъка на хълма.“
— Плащай!
Дойл неохотно измъкна двайсетачка от джоба си.
— Жалко, че не разполагаме с още дневници. Обзалагам се, че и сестричките ѝ са се позабавлявали добре по време на честванията. — Райли напъха банкнотата в джоба си. — Логично е. А ние водим началото си оттам, от онзи остров. Оттам е започнало родословното ни дърво. И цяло хилядолетие по-късно — според моите пресмятания — се озовахме отново тук. Успяхме да го направим заради родословното си дърво, благодарение на което всеки от нас притежава някаква дарба.
— Аз бях прокълнат. Това не е дарба.
— Съжалявам. — В гласа ѝ прозвучаха едновременно съчувствие и деловитост. — Съжалявам за онова, което се е случило на брат ти и на теб. Но ако се абстрахираме от емоциите, това, че си прокълнат с безсмъртие, е част от цялото. Всеки от нас притежава някакво специално качество, което ни превръща в специален екип.
Лицето му, очите му се втвърдиха и станаха студени. Гласът му прозвуча ледено:
— Нима твърдиш, че брат ми е трябвало да умре, за да бъда прокълнат?
Тя щеше да отговори на гнева му с гняв, ако не беше доловила вината и скръбта в гласа му.
— Не, не го твърдя и няма смисъл да се ядосваш. Казвам само, че дори да го беше спасил, пак щеше да бъдеш прокълнат. Ако вещицата не го беше подмамила, щеше да се случи по друг начин. Ти самият каза, че си търсел Нереза и звездите в продължение на стотици години. Без успех. Но се събра с нас и след два месеца вече имаме две от звездите, победихме я два пъти. Това е предопределение.
— И какъв е бил брат ми според твоите заключения? Пешка, която да примами офицера?
— Той ти е бил брат. — Тонът ѝ не издаваше никакви чувства. Продължи в същия дух: — Невъзможно е да се каже защо злото е избрало точно него. Но съм сигурна, че доброто е избрало теб, избрало е всички нас. За мен дневникът е поредното доказателство за това.
Макар да не отместваше очи от неговите, в които прозираше едва сдържана ярост, тя замълча за миг. Сега тонът ѝ стана по-мек:
— Аз съм последният човек, който би омаловажил семейните връзки. Те са всичко. Просто се опитвам да си представя голямата картина и да намеря логика в злото, за да продължим напред.
— Не виждам какво общо има логиката в случая! — Дойл отново се изправи. — Нуждая се от чист въздух!
След като той излезе, тя си пое дълбоко дъх.
— Просто се опитвам да бъда обективна — промърмори отчаяно, после събра бележките си и отиде да намери Саша и нещо за хапване.
Понеже всички се бяха пръснали в разни посоки, тя пое към кухнята, изрови продукти за сандвич.
Докато редуваше пуешкото филе с резени шунка и се чудеше какъв кашкавал да избере, влезе Саша — с нов график на домакинските задължения.
— Днес никой няма да е дежурен по кухня — осведоми я тя, — тъй като още се настаняваме. Теб съм те записала за утре, освен ако не поемем нанякъде.
— Става. Искаш ли сандвич?
Саша погледна към огромния сандвич, който си приготвяше Райли.
— Да, но по-малък. Бран прекара известно време в разговори със семейството си в Слайго и сега смята да поработи в кулата. Аника пожела да му помогне, а Сойер излезе да потърси най-подходящото място за разполагане на мишените.