— Престани! — Райли размаха пръст във въздуха с пълна уста. — Спри да си създаваш проблеми. Ще се запознаеш с родителите му и тъй нататък! Нормално е да си малко притеснена, но, господи, Саша, та ти си боец! Биеш се с богове! В сравнение с това срещата с роднините му е фасулска работа.
— Знам, че трябва да се запозная с тях… искам да се запозная с тях — поправи се тя. — По някое време. Просто се страхувам да не оплескам нещата.
— Погледни Бран. Страхотен е, нали?
— О, много повече от това!
— И вероятно го е наследил от родителите си. Сигурно и те са страхотни. Така че отпусни се.
— Знам, че е глупаво да се безпокоя за подобно нещо. Има толкова по-важни неща, за които трябва да се тревожим.
— Човешко е — поправи я Райли. — Всички сме хора. С изключение на мен, три пъти месечно.
Саша се усмихна.
— Права си. Няма да се тревожа повече. Остави бележките си тук — ще видя какво мога да направя с тях след разходката.
— Разбира се. Ще бъда тук, в случай че имаш въпроси.
Дойл стигна до морския бряг, както бе правил като момче, и се заспуска по опасните скали към хлъзгавите тревни туфи. Момчето беше вярвало, че няма да падне. Мъжът знаеше, че ще оцелее, ако това се случи.
Каза си, че си струва да падне — и да изпита болката от умирането и възкресяването, — за да огледа пещерите, прорязали скалите. Въпреки че бе малко вероятно звездата да е толкова наблизо, не можеш да намериш нещо, ако не търсиш.
Но това беше само извинение знаеше прекрасно защо се спуска без въже или обезопасяващ колан: просто защото го беше правил като момче. Правил го беше тогава, правеше го и сега, опивайки се от острия вятър, гърления рев на морето, хлъзгавите хладни скали. Харесваше му да се прилепва като гущер високо над разбиващите се в скалите вълни, да предизвиква смъртта, да „вдишва“ живота, както вдишваше соления морски въздух.
Колко бе копнял за приключения като момче! Да се бие с разбойници или да бъде един от тях, да размахва меч от коня си срещу тираните, да поеме на пътешествие по море към някоя неоткрита земя.
Внимавай какво си пожелаваш, помисли си сега, спирайки върху една тясна козирка, за да се полюбува на разлюляната водна бездна отдолу.
Имал бе приключения, бил се беше с разбойници — понякога ставайки един от тях. Като войник бе участвал в толкова много войни, че му бяха втръснали. Плавал бе и беше летял — до обикновени и екзотични страни.
И Бог му бе свидетел, че се бе уморил до смърт от всичко това.
Но се беше захванал с тази мисия, и то векове преди някой от сегашните му другари да е бил роден. Щеше да я изкара докрай.
А после… изобщо не знаеше какво би правил после.
Спокоен живот известно време — само че той не беше устроен за такъв живот. Пътешествия? Но в света вече нямаше място, което да копнее да види. Можеше да се забавлява, като спи с жени, тъй като това желание винаги го изгаряше — но щом го задоволеше, го завладяваше скуката.
Каквото и да правеше, както и да го правеше, където и да го правеше, никога не можеше да се задържи повече от десетина години. Не можеше да създаде връзки, нито да ги загуби, защото след време хората забелязваха, че той си остава все така млад.
На онези, които си пожелаваха безсмъртие, би казал отново:Внимавайте какво си пожелавате.
Безсмислено е да размишлява над това, реши той. Съдбата му няма да се промени. Но бедата беше там, че щом тази мисия приключеше, щеше да се разотиде и компанията му. А тя, колкото и да не му се искаше, бе започнала да му се нрави.
Когато си част от армия, се сдобиваш с другари, при това истински. Но когато си част от това? Част от шестима души, които живеят и спят, и се хранят, и се бият и проливат кръвта си заедно, въпреки нищожните шансове за победа?
Те бяха едно семейство.
Всички те, въпреки уникалните си дарби, щяха да се подчинят на естествения процес. Щяха да остареят, да умрат.
Той нямаше да ги последва.
Но нямаше смисъл да размишлява над това, напомни си пак, докато избираше къде да стъпи върху козирката, която водеше към тесния вход на пещера — неговата пещера.
Някога тя бе тайното му скривалище — можеше да седи пред нея на същата тази козирка и да се отдава на мечтите си, без никой да знае къде е. Беше донесъл в нея прахан и огниво, и лоени свещи, сладкиши и медовина. Беше мечтал и бе дялкал фигурки с ножа си, намислял си беше желания, сърдил се беше на света, наблюдавал бе полета на морските птици.
Отворът му се стори по-малък, отколкото го помнеше, но не беше ли така с всичко? Момчето се бе промъквало вътре с лекота, мъжът трябваше да положи известни усилия.
Миризмата беше същата — влажна и прекрасна, — а заради ехото от рева на морето въздухът сякаш трептеше. За миг Дойл приклекна, притвори очи и се усмихна, пренесен назад към простичкото, невинно детство, когато бъдещето му беше пред него — цветно, пълно с храбри битки и подвизи.