В най-лошия случай така ще започнат елиминирането. Ако Саша получи видение, което да им даде някаква насока, трохички, които да следват — толкова по-добре, но според Райли нищо не бе в състояние да замени проучванията и произхождащите от тях действия.
Тя се загуби в тях, но този път — за да не се съблича в последния момент преди промяната — нагласи алармата на телефона си да звъни десет минути преди залез.
Когато тя я предупреди, Райли изключи лаптопа си, затвори книгите си, отвори вратата на терасата.
Не видя нищо и никого. Когато можеше да избира, винаги предпочиташе да претърпи промяната в уединение. Не просто от скромност — макар че и това имаше значение, а защото тя беше нещо лично.
Нейно рождено право, нейната дарба. Сега Райли знаеше, че тя има връзка с трите богини. Би могла да напише научно изследване по темата, помисли си, докато се събличаше, и да го изпрати на съвета. Възможно бе някой да има късче информация по темата. Информация, която да помогне на мисията им.
Вече гола, тя седна на пода пред огъня, докато слънцето се скриваше на запад, над това студено атлантическо море.
Райли почувства как в нея се натрупват напрежението, задъхването, неизбежността. Приливи на сила, първите намеци за болка. Сама, на сигурно място, тя им се отдаде, погълна ги, прие ги.
Костите започнаха да се разместват, да се разтягат. Болка, напрежение и особен вид радост.
Гръбнакът ѝ се изви, тя застана на четири крака, докато тъмната кожа покриваше плътта ѝ. Подуши нощта, огъня, дима, собствената си пот.
И с нощта дойде неудържимият триумф.
Вълк съм!
Звярът в жената тържествуваше.
Дива и свободна, тя се втурна през отворената врата, скочи над перилата в хладния нощен въздух, в проблясващия мрак.
И се приземи в градината, тялото ѝ потръпваше от изключителната енергия. Отметна назад глава и нададе вой към небето, полетя към гъстите сенки на гората.
Би могла да тича в продължение на километри и често го правеше през първия час. Надушваше елени, зайци, катерици, всеки мирис се открояваше и беше ясен като фотография. Дори когато прегладнееше, не ловуваше, не се хранеше. Вълкът постеше.
Тя гледаше да е близо до дърветата, като инстинктивно сменяше посоката, щом уловеше мириса на хора и изгорели газове, чуеше ръмженето на кола на пътя. Нищо че всички щяха да видят само един вълк — а мнозина биха го сметнали за голямо куче.
Ликаните не бяха като излезли от филми на ужасите, не се разхождаха наоколо с космати крака, стряскащи муцуни и луди очи, готови да разкъсат гърлата на нахалните човеци.
Харесваше попкултурата, но повечето филми и книги за върколаци я караха да побеснява.
Каквито и да бяха корените на този фолклор, ликаните отдавна се бяха цивилизовали и следваха строги правила. Всеки, който нарушеше свещения им кодекс, подлежеше на наказание.
Най-после тя забави ход, неистовата енергия бе изразходвана от скоростта, и сега можеше да се наслаждава на нощта. Докато вървеше, изучаваше района. Може би гората криеше тайни или следи.
Обади се бухал, ниско и продължително, другар за през нощта. Докато гледаше нагоре, тя видя как очите му проблясват към нея. Над дърветата луната се носеше пълна и бяла по небето. Тя можеше да тича и да разглежда гората с часове, но се съмваше рано, а ѝ беше нужна почивка преди това. Помисли си за семейството си, за глутницата си, толкова далеч оттук, и усети голяма празнина. Миризмите им, звуците им, съкровената връзка помежду им.
През дърветата зърна проблясващи светлини, улови миризмата на дим от торф, на рози. Всички вече би трябвало да спят, помисли си, и все пак бяха оставили осветлението включено заради нея. Не беше необходимо, разбира се, но ѝ стана драго.
Тя хвърли поглед назад, изкушавайки се да потича още малко, да види как бухалът се спуска над пътеката, разперил широко криле на лунната светлина. Това я теглеше, също като нощта. Замалко да се обърне и да се втурне назад, но улови някакъв мирис.
Той също я затегли.
Затова тя пое по края на гората и погледна през сенките към мястото, където Дойл стоеше в семейното си гробище.
Вятърът подухваше само колкото да развее дългия му шлифер, докато той стоеше, неподвижен като статуя, в просмукващата се синя лунна светлина. Косата му, тъмна като нощта, се спускаше нехайно около лицето, грапаво заради наболата неколкодневна брада.
Във вълчата си форма, с изострените си сетива, тя почувства силното влечение, което иначе успяваше да потуши. Представи си ръцете му върху себе си, нейните върху него, плетеница от пламнали тела, отдаващи се на животинска страст, просто на дива животинска страст, за да задоволят нуждите си.