Докато си го мислеше, усети как тези нужди впиват нокти в нея.
Потрепери леко, шокирана, ядосана на силата им, на своята неспособност да ги пропъди.
Все пак щеше да потича още, реши тя, но преди да помръдне, той се извърна рязко, мечът на гърба му се озова в ръката му с бързо проблясване на метала. Очите му срещнаха нейните. Нейните, напрегнати, уловиха смущението му, а после и раздразнението, преди той да успее да се овладее.
— Имаш късмет, че не нося арбалета! Можех да ти изпратя една стрела! — Той свали меча, но не го върна в ножницата. — Мислех, че вече си се прибрала. Един след полунощ е.
Сякаш имаха вечерен час.
— Бран направи магия на вратата, така че можеш да влизаш без чужда помощ. А понеже ти не се сети сама, Саша отвори вратата на спалнята ти и затвори вратите към балкона.
Дойл искаше тя да си върви — Райли го виждаше ясно — и тя би предпочела да му даде каквото иска, тъй като и тя желаеше същото. Но той изглеждаше непоносимо сам, с този проблясващ меч в ръката и семейство, заровено под краката му.
Тя приближи към него през надгробните плочи, по неравната трева.
— Не си търся компания — промърмори той, но тя просто застана до него и се загледа в гроба. Надгробният камък беше обрасъл в лишеи, красиви като цветята под него.
Аоифе Мак Клейрич
— Майка ми — каза Дойл, когато тя седна до него. — Върнах се и останах, докато тя почина. Баща ми, който сега лежи до нея, почина две години преди нея. Но аз не бях тук, когато тя го загуби.
Той отново потъна в мълчание, най-сетне пъхна меча си обратно в ножницата.
— Добре че в момента не можеш да спориш с мен. — Дойл повдигна вежди, когато тя извърна глава, изгледа го хладно. — Винаги го правиш, при всяка възможност. Нали виждаш, беше на шейсет и три, когато почина. Добра възраст за онова време за жена, която е родила седем деца. Надживя три от тях, а всяко, което напусна този свят преди нея, остави празнота в сърцето ѝ. Но тя беше силна, моята майка. Силна жена… И красива — добави след малко. — Ти сама видя от рисунката на Саша. Но не този неин образ нося в сърцето си през цялото това време, а друг — на възрастна и болна жена, готова да се пресели в отвъдното. Не знам дали е добре, че той е заменил образа ѝ като млада, жизнена и красива. Какво значение има всъщност?
Тя се облегна леко на него в знак на съчувствие. Без да мисли, той постави ръка върху главата ѝ. И тя му позволи.
— Вярвам, че има и друг живот. След всичко, което съм видял, нямам друг избор, освен да го вярвам. И за мен е истински ад да знам, че не мога да го достигна. Но това, че те са го достигнали, ми помага донякъде. Или понякога. По̀ ми е лесно да не мисля за тези неща, но днес…
Той замълча за миг, въздъхна.
— Забелязваш ли как Аника е подредила цветята и камъчетата върху всеки гроб. На маминия ги е оформила като сърце. Голям щастливец е Сойер! Цял живот ще се радва на нейната нежност и доброта. Аника дойде тук, за да изрази уважението си, да покаже, че роднините ми не са забравени. Как бих могъл да не дойда и аз и да застана тук, макар да знам, че тях ги няма?
Дойл сведе очи, взря се за миг в ръката си, после бързо я вдигна от главата ѝ, пъхна я в джоба си.
— Трябва да поспим. Утре сутринта ви чака яка тренировка. — Когато тя изсумтя, той ѝ се усмихна едва-едва. — Ще го приема като предизвикателство.
Тръгна си с нея, прибраха се заедно в къщата, изключиха осветлението в кухнята, докато минаваха през нея.
Той пое по задните стълби безшумно като вълка.
Тя зави към стаята си, хвърли му последен поглед, преди да бутне вратата, за да я затвори.
Дойл влезе в своята стая, чудейки се защо бе казал толкова много, защо се бе чувствал длъжен да го каже. И защо сега му беше по-леко на сърцето.
В стаята си отвори вратите към нощния мрак, запали огъня повече заради удоволствието да има такъв, отколкото за да се сгрее. Подпря меча си до леглото, за да му е подръка, а до него постави арбалета и колчана със стрели.
Не очакваше проблеми тази нощ, но вярваше непоклатимо в необходимостта винаги да е подготвен за неочакваното.
Съблече се, угаси осветлението. На светлината от луната и огъня легна в леглото, позволи на мислите си да закръжат в главата му. Но тъй като те се насочиха към вълка и жената в него, той ги пропъди, както се гаси лампа. И по войнишки си нареди да заспи.
Често сънуваше. Понякога сънищата му го връщаха назад към детството, понякога към войни или — което беше по-приятно — жени. Но виденията, които се прокрадваха в съня му, го изгаряха. Бърлогата на вещицата, кръвта на брат му, ужасната болка от проклятието, което сякаш бе прогорило вътрешностите му.