— Ние сме ваши деца.
— Кръв от нашата кръв, кости от нашите кости. Сърце — добави Селена и постави длан върху ръката на Бран — от нашите сърца. Дъще — тя се обърна към Саша, — ще ми дадеш ли звездите?
— Да.
Всяка от трите богини протегна ръка. Стъклото около звездите проблясваше все по-слабо, всяка от тях засия в ръката, която я бе създала.
Пулсираха, пулсираха, спряха. Изчезнаха.
— Горе в небето ли са? — Аника погледна натам.
— Не още — отвърна Луна. — Но са в безопасност.
— Не искам да ви се бъркам — поде Сойер, — но не беше ли всичко затова — да се върнат там горе?
— Не сме приключили — обади се Саша. — Не е свършило.
— Не съм я довършил — предположи Дойл, докато изучаваше лицето на Саша. — Още е жива.
— Твоят меч е точен. — С една ръка на дръжката на своя, Арианрод се обърна към Дойл, воин към воин. — Също както теб. Но острието ти не може да я довърши. Докато не настъпи краят ѝ, звездите трябва да почакат.
— Сега тя не може да ги достигне — увери ги Луна.
— Но може да достигне нас, дори тук — каза Саша, докато истината я изпълваше. — Сега яростта лекува раните ѝ, а щом се излекува, лудостта ѝ ще е пълна. Тя ще копнее за смъртта ни като за вино.
— Но не тази вечер. — Селена вдигна високо ръка. — Вижте каквото виждам аз, познайте каквото знам аз. Тази нощ е чиста, а децата на Стъкления остров са добре дошли у дома.
— За да потеглят на ново пътуване. — Очите на Саша потъмняха, когато тя видя и разбра. — Отвън кръга на силата, където Дървото на живота приютява камъка, а камъкът приютява меча. Една ръка ще го изтегли, една ще го държи, за да сложи край на онова, което ще погълне световете.
— Но не тази нощ — повтори Селена. — Тази вечер вие ще ядете и пиете, и отдъхвате. Елате. Ние ще се погрижим за вас.
— Тя е в безопасност. — Арианрод подхвана Дойл за лакътя, когато той се поколеба. — И ще бъде насочена към вас.
Докато той гледаше към хълмовете, към сенките под звездния небосклон, чу вълчия вой. Радостта и ликуването в него го съпровождаха, докато вървеше с другарите си по лъкатушещата, огряна от факли пътека.
Дворецът, възправил се към нощното небе, беше както го бе описала Саша. Уханни градини, музикални фонтани, стаи с феерична светлина.
Никой не ги приближи, докато следваха трите богини нагоре по извитите сребърни стълби, обточени с цветя и бели свещи в човешки ръст. От тавана се спускаха украсени със скъпоценни камъни гирлянди и сипеха светлина, докато всички преминаха от широк коридор в просторна стая.
Богато обзаведена дневна, предположи Дойл, с извити дивани и фотьойли в същите цветове като гирляндите от светлина. Масите бяха отрупани с храна — плата с меса и плодове, хляб и сирена, маслини и фурми. Сладкиши с дебел слой сметана. Вино и кристални чаши.
Той си помисли за постенето на Райли. Какъв лош късмет!
Не попита защо дрехите му, косата и тялото, напълно подгизнали от бурята и морето, сега са сухи и приятно топли.
Този свят не се подчиняваше на логиката.
Огънят припукваше гостоприемно и макар да изглеждаше, че светлината струи от стените, проблясваха свещи.
Отнякъде, тихо като шепот, се разнасяше музика на арфа.
— Вие имате въпроси. Но тялото, умът и духът имат нужда от храна. — Селена наля вино в чашите. — И от почивка. Вашите покои ви очакват когато пожелаете.
— Има бира. — Арианрод я наля от една кехлибарена бутилка, предложи на Дойл. — За вълчицата ще има храна в общите ви покои, когато се събуди.
— А ако отида да я потърся?
— Свободен си да правиш каквото желаеш, тя също. Всички вие. Може ли да погледна меча ти? И ти можеш да погледнеш моя. Ето го — добави тя, когато очите му се присвиха. Изтегли меча си, подаде му го. — Изковах го, когато бях много млада, закалих го с мълния и го охладих в морето. Нарекох гоCeartas.
— Справедливост?
Тя се усмихна.
— Бях много млада.
Той пое меча ѝ, даде ѝ своя.
— Има добър баланс и тегло — отбеляза Арианрод. — Все още е изцапан с кръвта ѝ.
— Явно не достатъчно.
— Моят меч, въпреки името си, не може да се изцапа с кръвта ѝ. Завиждам ти, че твоят може. Бих искала да си опитаме силите.
Дойл вдигна вежда.
— Сега ли?
В очите ѝ прочете нетърпението на воина, преди да се отмести към мястото, където приятелите му пълнеха чиниите си и се грижеха за раните си.
— Сестрите ми ще възразят, но какво ще кажеш за утре?
— Ти имаш преимущество.
Тя му върна меча, взе своя и го прибра в ножницата.
— Ще се бием като воин с воин, не като богиня с безсмъртен.
— Не, ти приличаш на майка ми.
Нетърпението в погледа ѝ се смени със съчувствие, което той не очакваше.
— Надявам се да дойде време, когато ще намериш покой вместо мъка. Храни се, войнико, храната е хубава.