Селена бе почти заспала на седлото, когато престолонаследникът излезе от редицата и насочи коня си към тях. Черната му коса се вееше на вятъра, а червеният му плащ приличаше на алена вълна. Над бялата си риза носеше красив син жакет, поръсен със злато, и изглеждаше много добре със стигащите до коленете му ботуши. Коланът му също имаше отличен вид, макар Селена едва да не изсумтя при вида на отрупания с рубини кинжал.
Принцът застана до Каол.
— Ела — заповяда на капитана и кимна с глава по посока на стръмния тревист хълм, който групата започна да изкачва.
— Къде? — попита капитанът и подръпна веригата на Селена, така че Дориан да я забележи. Където отидеше той, отиваше и тя.
— Да видим хубавия изглед — отвърна принцът. — Вземи и тази със себе си.
Селена настръхна. Все едно беше някаква вещ!
Каол обаче ги изведе от редицата и дръпна силно веригата. Тя сграбчи юздите, когато тримата преминаха в галоп, и мирисът на конска грива запълзя към носа й. Изкачиха бързо хълма, а тя усещаше всяко движение на коня под себе си. Опита да остане спокойна, въпреки че се хлъзгаше върху седлото. Ако паднеше, щеше да умре от унижение.
Тогава обаче слънцето се появи пред очите й и дъхът й спря, щом зърна първо една кула, после три, а накрая още шест. Направо пронизваха небето.
Застанала на върха на хълма, Селена видя най-голямото постижение на Адарлан — стъкления замък на Рифтхолд.
Това бе гигантска постройка, вертикален град от блестящи кристални кули и мостове, куполи и коридори. Бе построен над оригиналния каменен замък и вероятно струваше колкото цяло кралство.
Спомни си първия път, когато го бе видяла. Преди осем години, замръзнала и неподвижна като земята под копитата на дебелото й пони. Дори тогава бе сметнала замъка за безвкусица, загуба на ресурси и талант. Кулите, които се протягаха към небето, й заприличаха на ноктите на звяр. Спомни си как постоянно бе докосвала синьото си наметало, спомни си тежестта на къдриците си, начина, по който чорапите я бодяха, тревогата за калното петно по червените кадифени обувки, а също и мъжа, когото бе убила три дни по-рано.
— Още една кула и цялото това нещо ще се срине — заяви престолонаследникът, застанал от другата страна на Каол. Звукът от приближаващите им спътници изпълни въздуха. — Остават ни още няколко километра и бих предпочел да ги измина денем. Ще нощуваме тук.
— Чудя се какво ли ще каже баща ти за нея — отвърна Каол.
— Няма да има нищо против, поне докато тя не си отвори устата. Тогава ще се развика и аз горко ще съжалявам за последните два месеца, които прекарах в търсенето й. Татко обаче си има и други грижи.
С тези думи принцът продължи напред.
Селена не можеше да откъсне поглед от замъка. Почувства се малка и незначителна, дори от такова разстояние. Бе забравила колко огромна е тази сграда.
Войниците около нея започнаха да подготвят бивака им, напалиха огньове и издигнаха палатки за през нощта.
— Изглеждаш все едно си пред мините, а не пред свободата си — рече капитанът, застанал зад нея.
Тя нави едно парче кожа около пръста си.
— Странно ми е да го видя.
— Града?
— Града, замъка, каналите, реката... — Замъкът хвърляше огромна сянка около града, подобно на тромав звяр. — Все още не зная как точно стана.
— Как те хванаха?
Тя кимна.
— Въпреки илюзиите ви за съвършен свят, ръководен от вашата империя, управниците и политиците ви бързат да се избият взаимно. Май така е и с асасините.
— Вярваш, че си предадена от свой?
— Всички знаеха, че получавам най-добрите оферти, че мога да поискам всякаква цена. — Тя огледа криволичещите улици и проблясващите води на реката. — В отсъствието ми със сигурност се е появило търсене, от което някой се е възползвал. Не мога да кажа дали става дума за един човек, или за мнозина.
— Нима си очаквала благородство от подобни хора?
— Не съм казвала нищо подобно. Нямах вяра на никой от тях и бях наясно, че ме ненавиждат.
Имаше, разбира се, своите подозрения. Но не бе готова да се изправи срещу този, който изглежда я бе предал.
Никога нямаше да бъде готова.
— Престоят в мините трябва да е бил ужасяващ — въздъхна
Каол. Не усети подигравка или злоба в думите му. Дали не се опитваше да покаже съчувствие.
— Да — отвърна бавно тя. — такъв беше
Той я погледна, все едно искаше да научи нещо повече
— Когато пристигнах, ми отрязаха косите и ме облякоха в парцали, а след това поставиха кирка в ръцете ми, все едно знам какво да правя с нея. Вързаха ме за останалите и се налагаше да търпя да ме бичуват с тях. Но палачите знаеха, че трябва да ми отделят специално внимание и си позволяваха да слагат сол в раните ми — сол, която аз бях изкопала — и да ме бичуват така, че някои от раните никога да не заздравявал. Само заради няколко добри хора от Ейлве не получих инфекция. Всяка нощ някой от тях будуваше, за да почиства раните на гърба ми.