Сега пък накъде отиваме? — Попита миличко тя и отметна сплъстен кичур от косата си назад. Когато закачуленият не й отговори, стисна зъби.
Ехото в коридорите бе прекалено силно, за да нападне капитана, без да предупреди цялата сграда. Не бе сигурна къде е ключът за оковите й, а да търчи с тях, докато я преследват шестима стражи, щеше да бъде уморително.
Накрая влязоха в коридор с железни свещници. Навън бе паднала нощ, а фенерите грееха толкова ярко, че почти нямаше сянка, в която да се скриеш.
Можеше да чуе от двора тътренето на другите роби към дървения коптор, в който спяха. Дрънченето на веригите и виковете на агония образуваха хор, точно толкова познат, колкото и отвратителните песни, които пееха по цял ден. Плющенето на камшика внасяше допълнителен акорд в симфонията на жестокост, която Адарлан бе създал за своите най-големи престъпници, най-бедни граждани и най-нови роби.
Някои от затворниците бяха обвинени, че практикуват магия — не че можеха да го сторят, предвид, че в териториите на кралството тя беше изчезнала. Имаше обаче много роби бунтовници от Ейлве, една от последните държави, които все още се бореха с властта на Адарлан. Когато обаче опиташе да ги разпита за новини, получаваше само празни погледи. Бяха ги прекършили. Не смееше и да си помисли какво са им причинили адарланските им мъчители. Понякога се чудеше дали нямаше да е по-добре за тях да бяха загинали в битка. И дали нямаше да е по-добре за самата нея да е мъртва, а не пленница. Не предадена.
В момента обаче имаше други грижи. Дали най-накрая нямаше да я обесят? Усети хлад в стомаха си. Действително бе достатъчно важна, за да бъде екзекутирана лично от капитана на кралската стража. За какво обаче им трябваше да я вкарват в тази противна сграда?
Най-после спряха пред стъклени врати в червено и златно, които бяха толкова дебели, че през тях не се виждаше нищо. Капитан Уестфол кимна на двамата стражи, застанали от двете им страни, и мъжете тропнаха с копия, за да го поздравят.
Ръката на капитана стисна нейната толкова силно, че я заболя. Той придърпа Селена към себе си, но краката й сякаш бяха от олово и тя му се опълчи.
— В мините ли ти се връща? — попита той. Звучеше леко развеселен.
— Може би ако знаех за какво става въпрос, нямаше да се дърпам толкова.
— Скоро ще разбереш.
Дланите й се изпотиха. Да, най-после щяха да я убият.
Вратите се отвориха със скърцане и разкриха тронна зала. Гигантски полилей, оформен като лоза, заемаше по-голямата част от тавана, а диамантената му светлина стигаше чак до прозорците в далечния край на залата. В сравнение с мрака навън цялата тази яркост й се видя като плесница. Напомняне за това колко много печелят от труда й.
— Влизай — изръмжа капитанът, избута я със свободната си ръка и най-накрая я пусна. Селена се олюля, а покритите й с мазоли нозе се хлъзнаха по излъскания под. Изправи се и се обърна назад, за да види появата на нови шестима стражи.
Четиринайсет, без да броим капитана. Всички — със златния уивърн на туниките си. Това бяха личните телохранители на кралското семейство, безпощадни и светкавични, обучавани още от раждането си да защитават и убиват.
Тя преглътна. Бе едновременно замаяна и изплашена, но все пак се обърна към залата. На покрития с орнаменти дървен трон седеше красив младеж. Всички се поклониха, а сърцето й прескочи един удар.
Бяха я отвели пред престолонаследника на Адарлан.
2.
— Ваше Височество — каза капитанът на стражата. Изправи се след нисък поклон, свали качулката си и разкри късо подстриганата си кестенява коса. Явно качулката наистина бе използвана, за да я стресне. Все едно такъв номер би свършил работа при нея.
Въпреки раздразнението си обаче тя премигна. Беше толкова млад!
И макар да не бе прекалено хубав, капитан Уестфол я привлече с ясните си златистокафяви очи и суровото си лице.
Сведе поглед и внезапно усети цялата мръсотия по тялото си.
— Това ли е тя? — попита престолонаследникът на Адарлан, а Селена се огледа, докато капитанът кимаше. И двамата се бяха вторачили в нея в очакване тя да се поклони. Когато остана изправена, Каол се размърда неспокойно, а принцът погледна критично към капитана си, преди да вирне брадичката си още по-високо.