— Предполагам — каза бавно той и погледна Селена с прекрасните си сини очи, — че ще ми се стори още по-кратко.
Калтейн се извърна към Селена.
— Откъде намерихте тази рокля? — измърка тя. — Невероятна е.
— Аз й я поръчах — изтърси Дориан уж случайно и се загледа в ноктите си. Асасинът и принцът се спогледаха и всеки прочете мислите на другия.
Имаха общ враг.
— Наистина й отива, нали?
Калтейн сви устни, след което ги разтегли в изкуствена усмивка.
— Направо е ослепителна. Макар че светлозеленото по принцип не отива на бледите жени.
— Бледата кожа на лейди Лилиан е наследство от баща й, с което той много се гордее — заяви Дориан и се обърна към Каол, който не успяваше да скрие стъписването си. — Не сте ли съгласен, капитан Уестфол?
— За кое? — сопна се той.
— Че лейди Лилиан е ослепителна!
— Но моля Ви, Ваше Височество — скара му се Селена, като прикри злорадството си с момичешко изкикотване. — Все пак бледнея пред красотата на лейди Калтейн!
Калтейн поклати глава, но когато се обърна към Дориан, каза само:
— Много сте мили.
Дориан се размърда неспокойно.
— Е, хубаво си побъбрихме. Сега трябва да се видя с мама. Той се поклони първо на Калтейн, а после и на Каол.
След това се обърна към Селена. Тя вдигна вежди, когато той поднесе ръката й до устните си. Те бяха меки, а допирът до кожата й — нежен. Ръката й пламна от докосването му и тя усети как се изчервява. Искаше й се да отстъпи назад или да го удари.
— До нови срещи, лейди Лилиан — усмихна й се той. Селена се изкушаваше да погледне към Калтейн, но само направи реверанс.
— Ние също трябва да тръгваме — рече Каол и Дориан се отдалечи, докато си свиркаше с ръце в джобовете. — Мога ли да ви придружа донякъде? — попита капитанът неискрено.
— Не — излая Калтейн, свалила маската на благоприличие, — имам среща с Негова Светлост херцог Перингтън. Пак ще се видим, лейди Лилиан. — Изрече го с тон, с който всеки асасин би се гордял. — Ще станем големи приятелки.
— Разбира се — отвърна Селена. Калтейн мина покрай тях, а полите й изшумоляха около нея. Двамата изчакаха стъпките й да заглъхнат, преди да се заговорят отново.
— Много се забавляваше, нали? — изсумтя Каол.
— И представа си нямаш. — Селена го потупа по ръката. — Сега и ти трябва да се преструваш, че ме харесваш, и всичко ще е наред.
— Изглежда, с престолонаследника имате едно и също чувство за хумор.
— Може да станем добри приятели с него, а ти ще отидеш по дяволите.
— Дориан има по-красиви приятелки с по-добър произход.
Тя го погледна обидено, а той се ухили.
— Мале, че сме суетни!
— Мразя такива жени! — отвърна на погледа му тя. — Толкова отчаяно се борят за вниманието на мъжете, че предават собствения си пол. И после казваме, че вие не мислите с главите си! Напротив, вие поне сте откровени.
— Казват, че баща й е богат колкото краля — отвърна Каол. — Подозирам, че затова Перингтън я харесва толкова. Пристигна в носилка, по-голяма от селска къща. Бяха я носили триста километра.
— Каква простащина.
— Жал ми е за слугите й.
— А на мен за баща й!
Двамата се разсмяха и той повдигна ръката, за която я бе хванал. Когато стигнаха покоите й, тя спря.
— Ще обядваме ли? Умирам от глад.
Той погледна към стражите и усмивката му угасна.
— Имам да свърша малко работа. Като това да подготвя отряда, с който ще пътува кралят.
Тя отвори вратата и го погледна. Той се усмихна отново и малката луничка на бузата му се покачи нагоре.
— Какво? — попита тя. От стаята й се носеше уханието на нещо вкусно и стомахът й изкъркори.
— Асасинът на Адарлан — поклати глава той, разсмя се и тръгна надолу по коридора. — Почини си — подвикна през рамо. — Съревнованието наистина започва утре. И дори да си толкова невероятна, колкото твърдиш, пак ще е по-добре да си се наспала. Селена вдигна очи към тавана и затръшна вратата след себе си, но когато се зае с обяда си, установи, че си тананика.
11.
Селена се чувстваше, все едно са я сръчкали веднага щом е затворила очи. Простена и направи гримаса, когато някой дръпна завесите, за да приветства утринното слънце.
—Добро утро!
Никаква изненада. Беше Каол.
Тя се сви под завивките и придърпа одеялото над главата си, но той го сграбчи и го хвърли на пода. Нощницата се бе увила около бедрата й и Селена потръпна от студ.
— Студено е! — оплака се тя и сви колене до тялото си. Не й пукаше, че има само няколко месеца, за да победи останалите шампиони. Спеше й се! Щеше да е по-добре, ако престолонаследникът я бе измъкнал по-рано от Ендовиер, за да може да възстанови силите си. Откога ли знаеше за съревнованието?