— Какво търсиш тук? — попита тя с пълна уста.
— Моля? — отвърна капитанът на стражата и седна на масата. Беше се изкъпал и преоблякъл. Придърпа чиния със сьомга към себе си и си сипа. Селена направи физиономия и сбърчи нос.
— Не обичаш ли риба?
— По-скоро бих умряла, отколкото да я ям.
— Това е изненадващо — отвърна той и започна да се храни.
— Че защо?
— Защото вониш на такава!
Тя зяпна и разкри топката хляб и говеждо в устата си. Той поклати глава.
— Добре се биеш, но обноските ти никакви ги няма.
Тя изчака да види дали капитанът няма да спомене това, че е повърнала, но той не каза нищо повече.
— Мога да се държа и като дама, ако искам.
— Предлагам ти тогава да започнеш веднага. — Направи кратка пауза, преди да зададе въпрос. — Как ти се струва временната ти свобода?
— Дразниш ли ме, или питаш сериозно?
Той отхапа от рибата си.
— Както предпочиташ.
Прозорецът разкриваше обедното небе, малко бледо, но все пак красиво.
— Като цяло ми допада, особено предвид това, че имам книги, които да си чета винаги когато ме заключите тук. Не вярвам, че ще ме разбереш.
— Обратното. Нямам толкова време да чета колкото теб или Дориан, но това не означава, че обичам книгите по-малко от вас.
Тя захапа една ябълка. Бе сладка като мед.
— Сериозно? И какви книги харесваш?
Той каза няколко заглавия и тя премигна.
— Хм, добър избор... като цяло. Други?
И така разговорът продължи. Неусетно мина цял час. Когато часовникът удари един часа на обяд, капитанът се изправи.
— Свободна си да прекараш следобеда както поискаш.
— А ти къде отиваш?
— Да си почина.
— Дано си прочел нещо интересно, преди да се видим отново.
— А ти дано си се изкъпала — подсмръкна той на излизане от стаята.
Селена въздъхна и викна слугините да подготвят банята. Очакваше я следобед в четене на балкона!
На следващата сутрин вратата на спалнята на Селена се отвори и познат силует се очерта на прага. Каол Уестфол замръзна, когато намери асасина да виси от рамката на вратата и да се набира отново и отново, докато брадичката й докосне дървото. Фланелката й бе подгизнала от пот и капеше на вадички от бледата й кожа. Упражняваше се вече цял час. Ръцете й трепереха от набиранията. Можеше и да се преструва, че е в средата на колоната, но нямаше да тренира средняшки — макар всяко повторение да караше тялото й да пищи. Не бе в толкова лоша форма — все пак кирката в мините не бе никак лека. И тренировката й естествено, нямаше нищо общо с това, че съперниците я бяха видели запъхтяна.
Вече имаше предимство пред тях. Сега просто трябваше да го увеличи.
Не прекъсна упражненията си, а само му се усмихна. Въздухът излезе със свирене през зъбите й.
За нейна голяма изненада той също се усмихна.
Същия следобед връхлетя страховита буря и Каол разреши на Селена да се разходи в замъка с него след края на тренировката с останалите шампиони. Макар да не говореха много, тя бе щастлива, че е пусната извън покоите си и се облече в една от най-новите си рокли — красива копринена одежда с цвят на люляк, бледорозови дантели и перлени копчета. Завиха зад един ъгъл и едва не се сблъскаха челно с Калтейн Ромпие. Асасинът щеше да направи гримаса, но забрави за това, когато видя спътницата й.
Беше жена от Ейлве.
При това истинска красавица, висока и слаба и със съвършени изящни черти. Свободната й бяла рокля контрастираше с кремовокафявата й кожа, а по-голямата част от гърдите й бе покрита от златна огърлица. На китките си носеше гривни от злато и слонова кост, а на краката си — сандали и още гривни. Тънка златна диадема с рубини украсяваше главата й, а двама стражи, въоръжени до зъби с характерните за Ейлве извити ками и ятагани, загледаха Селена и Каол внимателно, за да преценят колко опасни са.
Момичето от Ейлве бе принцеса.
— Капитан Уестфол? — възкликна Калтейн и направи реверанс. Зад нея някакъв човек, облечен с червено-черните одежди на съветник, им се поклони.
Принцесата на Ейлве остана неподвижна, а кафявите й очи не изпускаха Селена и спътника й от поглед. Селена се усмихна леко и принцесата приближи. Стражите й се напрегнаха.
Придвижваше се с грацията на пантера.
Калтейн махна към момичето, а върху красивото й лице бе изписано зле прикрито презрение.
— Това е Нейно Височество принцеса Нехемия Итгер от Ейлве.
Каол се поклони ниско. Принцесата кимна с едва забележимо помръдване на брадичката си. Селена знаеше името й. Често бе чувала робите от Ейлве в Ендовиер да се хвалят с красотата и смелостта на своята принцеса. Нехемия, Светлината на Ейлве, която щеше да ги избави от злощастната им участ. Нехемия, която някой ден можеше да застраши властта на краля в родината им, щом наследеше трона си. Нехемия, която тайно подпомагаше с информация и провизии бунтовниците в Ейлве. Но какво търсеше тя тук?