— Не — отвърна бързо Селена. Не одобрявам робството.
Нещо в стомаха й се сви, когато си спомни за робите, които бе оставила в Ендовиер, всички обречени на страдания до смъртта си. Това, че бе напуснала Ендовиер, не означаваше, че той е престанал да съществува.
— Значи сте много различна от останалите.
Селена успя само да кимне на принцесата, докато завиваха към залата пред тях. Слугите се разбягваха от пътя им и наблюдаваха ококорени принцесата и стражите й. След момент неловко мълчание Селена изпъна рамене.
— Защо, ако мога да попитам, сте дошли в Рифтхолд? — След кратка пауза добави — Ваше Височество?
— Няма нужда да ме наричаш така. — Принцесата се заигра с една от златните гривни по ръцете си. — Дойдох по молба на баща си, кралят на Ейлве, да науча езика и обичаите ви, така че да мога да служа по-добре на народа си.
Предвид всичко, което бе чувала за Нехемия, Селена се усъмни, че това е цялата истина, но се усмихна учтиво и попита:
— Колко дълго ще останете в Рифтхолд?
— Докато баща ми не ме извика отново. — Тя спря да играе с гривните си и се намръщи на дъжда, който барабанеше по прозорците. — Ако имам късмет, ще е още пролетта. Освен ако татко не реши, че мъж от Адарлан би бил подходящ консорт. Тогава ще остана, докато не уредим и този въпрос.
Предвид раздразнението, което прочете в очите й, Селена съжали бъдещия мъж, когото бащата щеше да избере.
Внезапно й хрумна нещо.
— За кого бихте се оженили? За Дориан?
Това бе нахално и тя съжали, че е попитала, веднага щом го изрече. Нехемия обаче само изцъка с език.
Хубавецът ли? Непрекъснато ми се усмихва, но видях как намигва и на останалите жени в двора. Искам съпруг, който да топли моето легло. Само моето.
Тя отново изгледа асасина от глава до пети. Селена усети, че погледът й се спира върху белезите по ръцете й.
— А вие откъде сте, Лилиан?
Селена внимателно скри ръцете в полите си.
— От Белхейвън, рибарско селище във Фенхароу. Още не мога да се отърся от ужасната смрад.
Това не бе лъжа. Всеки път, когато отидеше в Белхейвън и приближеше пристанищата му, й се гадеше от вонята на риба.
— В Рифтхолд също вони ужасно — изсмя се принцесата. — Твърде много хора. В Банджали поне слънцето изгаря всичко. А и речният дворец на баща ми ухае на цветовете на лотоса.
Каол се прокашля, очевидно уморен от това, че е изключен от разговора. Селена му се ухили.
— Не бъди толкова кисел — каза му на общия език. — Трябва да угодим на принцесата.
— Спри да злорадстваш — отвърна той намръщен и постави ръка върху дръжката на меча си. Стражите на Нехемия веднага го приближиха. Каол може и да бе капитан на стражата, но Селена не се съмняваше, че тези хора ще го убият, ако преценят, че представлява заплаха.
— Просто ще я отведа до Кралския съвет. И ще ги попитам защо са позволили Калтейн да я придружава.
— Ловуваш ли? — прекъсна ги Нехемия на ейлвийски.
— Аз ли?
Принцесата кимна.
— Ами... ъ-ъ, не — отвърна Селена, като отново заговори на ейлвийски. — Предпочитам книгите.
Нехемия погледна към мокрия от дъжда прозорец.
— Повечето от нашите книги бяха изгорени преди пет години, когато Адарлан ни завладя. Нямаше значение дали са магически. — Селена усети как принцесата снижава глас, макар че съветникът не можеше да ги разбере. — Или исторически. Изпепелиха библиотеките цели, заедно с университетите и музеите.
Селена усети болката от стара рана в сърцето си и кимна.
— Ейлве не е единствената страна, в която се случи това.
Нещо студено и горчиво проблесна в очите на Нехемия.
— Повечето от книгите, които получаваме сега, идват от Адарлан и са написани на език, който почти не разбирам. Трябва да науча и него, докато съм тук. Толкова много неща. — Тя удари с крак по пода и гривните й издрънчаха. — Освен това мразя тези обувки! И проклетата рокля! Не ме интересува, че коприната е от Ейлве и че трябва да представлявам народа си! Платът ме дразни от мига, в който го сложих! — Тя погледна към претруфената рокля на Селена.
— Как издържаш да мъкнеш това огромно нещо?
Сатена вдигна полите на дрехата си.
— Ако трябва да съм честна, едвам дишам.
— Поне не страдам сама — отвърна Нехемия.
Каол спря пред една врата и нареди на шестима пазачи да наблюдават двете жени и стражите им.
— Какво прави тоя?
— Връща се в съвета, за да направи така, че Калтейн повече да не ти досажда.
Раменете на Нехемия увиснаха.
— Тук съм само от ден и вече искам да си тръгна.