— Следващият път, като ни оставят да тренираме сами, ела, става ли?
— Защо? — Тя посегна да извади още един кинжал, но усети, че отново ги е свършила.
Нокс хвърли на свой ред и този път улучи центъра на мишената.
— Защото съм заложил парите си, че ще спечелиш проклетата титла. Тя му се усмихна леко.
— Дано не отпаднеш утре.
Огледа тренировъчната зала за някакъв знак какво ги очаква на следващата сутрин, но не откри нищо. Останалите състезатели си мълчаха, освен Каин и Верин. Повечето бяха бледи като сняг.
— И дано никой от нас не свърши като Окоядеца — добави тя.
И установи, че е съвсем искрена.
— Ти друго, освен да четеш, не правиш ли? — попита Каол. Тя се сепна на стола си на балкона, а той седна до нея. Лъчите на следобедното слънце сгряваха лицето й, а мекият есенен бриз рошеше косата й.
— Ти не трябва ли да разследваш убийството на Окоядеца? — изплези му се тя. Така и не се бе появил в покоите й след обяда. Погледът му помръкна.
— Това не ти влиза в работата — отвърна той. — И не ме разпитвай за подробности.
Посочи към книгата в скута й.
— Видях те на обяд, че четеш „Вятърът и дъждът". Забравих да те питам какво мислиш за нея.
Наистина ли бе дошъл да си говорят за книги, след като сутринта бяха открили трупа на шампион?
— Малко е дебела — призна тя, като остави кафявата книга в скута си. — Защо си дошъл тук? Наистина.
— Имах тежък ден.
Тя започна да масажира коляното си, което я болеше.
— Заради убийството на Бил?
— Заради това, че принцът ме замъкна на среща, която трая три часа — отвърна той. Мускулите на челюстта му се стегнаха.
— Мислех, че Негово Височество ти е приятел.
—Така е.
— От колко време?
Той не отговори веднага и тя разбра, че се опитва да прецени доколко информацията може да бъде използвана срещу него и дали си струва да й каже истината. Селена понечи да избухне, но той отговори.
— От малки. Бяхме единствените момчета на една възраст в замъка или поне единствените с произход от висок ранг. Учехме заедно, играехме си заедно, тренирахме заедно. Но когато бях на тринайсет, татко премести семейството ни в Аниел.
— Градът на Сребърното езеро?
Някак бе логично, че семейството на Каол владее Аниел. Тамошните хора бяха воини по рождение и удържаха ордите диваци от Планините на Белия зъб вече поколения наред. За щастие, през последните десет години животът на воините от Аниел бе станал по-добър. Планинците бяха едни от първите, паднали под властта на Адарлан, а бунтовниците оттам рядко доживяваха робството. Бе чувала разкази за планинци, избили собствените си жени и деца, само и само да не попаднат в плена на завоевателите. Прилоша й от мисълта, че Каол е можел да се изправи срещу стотици мъжаги като Каин.
— Да — отвърна Каол, докато си играеше с дългия ловен нож на кръста си. — Бях предопределен за член на Кралския съвет като баща си. Той искаше да прекарам повече време със сънародниците си, да науча това, което трябва да знаят съветниците. Каза, че след като армията на краля е в планините, можем да пренасочим интересите си от битките към политиката. — Златните му очи изглеждаха далечни. — Рифтхолд обаче ми липсваше.
— И избяга? — Тя се изуми от това, че й споделя толкова много. Нали бе отказал да говори с нея за себе си по пътя от Ендовиер насам?
— Да съм бягал? — засмя се Каол. — Не, С помощта на Бруло, Дориан убеди капитана на стражата да ме вземе за чирак. Баща ми отказа. Тогава абдикирах от титлата лорд на Аниет и я оставих на брат си. Заминах още на следващия ден.
Последвалото мълчание на капитана й подсказа какво не бе пожелал да каже. Че баща му не е възразил. Ами майка му?
— Кажи нещо за теб — въздъхна той.
— Мислех, че не искаш да знаеш нищо за мен — скръсти ръце тя. Каол се усмихна леко, а небето се оцвети в оранжево като мандарина.
— Какво биха казали родителите ти за това, че си Асасинът на Адарлан?
— Родителите ми са мъртви — отвърна тя. — Умряха, когато бях на осем.
— Значи...
Сърцето й заби като барабан.
— Родена съм в Терасен, след това станах асасин и сега съм тук. Това е всичко.
Настъпи тишина. Накрая той каза:
— Откъде ти е белегът на дясната ръка?
Нямаше нужда да поглежда към назъбената линия точно над китката си. Размърда пръсти.
— Когато бях на дванайсет, Аробин Хамел реши, че не съм достатъчно добра в боя с меч с лява ръка. Даде ми избор — или сама да счупя дясната си ръка, или той да го направи.
Спомни си изгарящата болка.
— Същата нощ затръшнах вратата върху ръката си. Така си строших две кости и се поразях жестоко. Отне ми месеци докато се излекувам. През тези месеци си служех само с лявата ръка. — Тя се усмихна свирепо. — Едва ли Бруло е правил нещо подобно с теб.