— Ще те чакам — нави един кичур на пръста си тя. Принцесата завъртя жезъла си с умение, което го накара да преглътне. Той реши, че не иска да го вземат за брашнен чувал, и хвана два дървени меча от купчината с оръжия.
— Защо не опитаме бой с мечове? — попита той Нехемия. За негово голямо облекчение тя прие, подаде жезъла си на един от стражите и взе тренировъчния меч, който Дориан й подаде. Той нямаше да се остави на Селена да го прави на глупак.
— Заставаш така — каза той на принцесата и зае защитна позиция.
18.
Селена се усмихна, докато наблюдаваше как престолонаследникът на Адарлан показва на принцесата на Ейлве основните стойки във фехтовката. Беше доста чаровен. Надменен, наистина, но човек с неговата титла можеше да бъде в пъти по-лош. Тя бе малко неспокойна от това, че я кара да се изчервява. Всъщност беше толкова привлекателен, че й бе трудно да не мисли за това колко е привлекателен. Запита се защо ли още не е женен.
Искаше й се да го целуне.
Преглътна. Разбира се, беше се целувала и преди. Със Сам, при това честичко. Не бе като да няма опит. Бе минала обаче повече от година, откакто изгуби асасина, с когото бе израснала. До скоро от мисълта да целуне някой друг й ставаше лошо. Когато обаче видеше Дориан...
Принцеса Нехемия нападна и го халоса по китката с меча си. Селена сподави смеха си. Той направи физиономия и потърка ударената си ръка, но се усмихна, когато принцесата започна да злорадства.
„Как може да е толкова красив?"
Тя се облегна на стената и се накани да изгледа с удоволствие урока, когато някой сграбчи ръката й с такава сила, че я заболя.
— Какво става? — попита Каол, след като я издърпа от залата.
— Какво да става?
— Какво прави Дориан с нея?
— Дуелират се? — предположи тя.
— И защо се дуелират?
— Понеже той предложи да я научи как да се бие с меч?
Каол на практика я отблъсна от себе си, когато приближиха двойката. Те спряха и Дориан го последва в ъгъла. Започнаха да разговарят — ядосано — и Каол се върна при Селена.
— Стражите ще те отведат обратно в покоите ти.
— Какво? — Тя си спомни разговора им на балкона и се намръщи. Явно топлите им взаимоотношения отново бяха изстинали. — Изпитанието ми е утре и трябва да се упражнявам
— За днес се поупражнява достатъчно. Почти е време за вечеря. Урокът с Бруло приключи преди два часа. Върви и си почини малко, иначе няма да ставаш за нищо утре. И не, не знам какво е изпитанието, така че не си прави труда да ме питаш.
— Това е абсурдно? — извика тя и Каол я ощипа, за да я накара да замълчи. Принцеса Нехемия я погледна разтревожено, но асасинът й махна да продължи урока си с престолонаследника. — Няма да правя нищо такова, нагъл идиот такъв.
— Наистина ли си толкова глупава, за да не видиш защо не можем да позволим това?
— Не можели да позволите? Просто ви е страх!
— Много се надценяваш.
— Да не мислиш, че искам да се върна в Ендовиер? — изсъска тя. — Да не мислиш, че не ми е ясно, че ако избягам ще ме преследвате до сетния ми час? Че не ми е ясно защо повръщам всяка сутрин, когато тичам с теб? Тялото ми е развалина и тези часове упражнения ми трябват. А ти ме наказваш за тях?
— Няма да се преструвам, че разбирам как работи престъпният му ум.
Тя вдигна ръце във въздуха.
— Знаеш ли, всъщност се чувствах малко виновна. Само малко. И сега разбирам защо не е трябвало. Мразя да стоя затворена в онази стая, мразя всичките ви стражи и глупости, мразя това, че ме караш да се правя на заспала, докато Бруло засипва Каин с похвали, а аз си седя незабелязана и посредствена. Мразя да ми казват какво мога и какво не мога да правя. И най-много мразя теб!
— Приключи ли? — тропна с крак по пода той.
По лицето му нямаше и следа от милост. Тя стисна зъби, докато излизаше от залата, стиснала юмруци и мъчеща се да сподави порива да му избие зъбите.
19.
Седнала до огнището в залата, Калтейн наблюдаваше как херцог Перингтън разговаря с кралица Джорджина на подиума. Бе срамота, че Дориан си бе тръгнал толкова бързо още преди около час. Тя дори не бе имала шанса да поговори с него. Което бе изключително дразнещо, предвид, че бе прекарала по-голямата част от сутринта, за да се облече както подобава. Гарвановочерната й коса бе елегантно сплетена, а кожата й блестеше в розово от фината блестяща пудра, които бе посипала по лицето си. И макар корсетът на жълто-розовата й рокля да притискаше ребрата й, а перлите и диамантите по шията й да я задушаваха, тя остана с високо вдигната глава, готова за среща. Дориан наистина си бе тръгнал, но присъствието на Перингтън бе неочаквана изненада. Херцогът рядко посещаваше кралския двор — сигурно ставаше нещо важно. Калтейн стана от стола си, когато херцогът се поклони и се насочи към вратите. Когато тя застана на пътя му, той спря и я огледа, а в очите му прочете такава лъст, че едва не я накара да се разтрепери.