Но ако херцогът я мразеше толкова, може би имаше могъщ съюзник, който да й помогне да се отърве от нея.
Дориан и Каол не си казаха много, докато вървяха към вечерята в Голямата зала. Принцеса Нехемия бе на безопасно място в покоите си, обградена от стражи. И макар бързо да бяха разбрали, че е глупаво да оставят Селена да се дуелира с принцесата, дългото отсъствие на Каол не можете да бъде извинено, дори предвид смъртта на шампиона.
— Доста си се сближил със Сардотиен, а? — попита Каол студено.
— Да не ревнуваш? — пошегува се принцът.
— По-скоро се безпокоя за безопасността ти. Тя е хубава и може да те впечатли с ума си, но си остава асасин, Дориан.
— Звучиш като татко.
— Става въпрос за елементарен здрав разум. Стой настрана от нея, все едно дали ти е шампион, или не.
— Не ми заповядвай.
— Правя го само заради безопасността ти.
— Защо й е да ме убива? Според мен й харесва да я глезят. Ако досега не е пробвала да избяга или да убие някого, за какво й е да го прави тепърва? — Той потупа приятеля си по рамото. — Безпокоиш се прекалено много.
— Това ми е работата.
— Тогава косата ти ще посивее, преди да навършиш двайсет и пет и Сардотиен със сигурност няма да се влюби в теб.
— Какви глупости ми говориш пък сега?
— Ако опита да избяга, което няма да стане, ще разбие сърцето ти. Ще трябва да я хвърлиш в тъмницата, да я преследваш или да я убиеш.
— Дориан, аз въобще не я харесвам.
Принцът усети раздразнението на приятеля си и смени темата.
— Ами онзи, умрелият шампион? Окоядеца ли беше. Имаш ли идея кой и защо го е подредил така?
Очите на Каол потъмняха.
— Огледах тялото няколко пъти през последните дни. Направено е на салата. — Той пребледня. — Изкарали са му вътрешностите, дори мозъкът... липсва. Писах на баща ти, но междувременно ще продължа разследването.
— Било е пиянска свада — каза Дориан, макар самият той да бе участвал в такива сбивания и да не помнеше да се е стигало до премахване на мозъка. Внезапно усети, че го полазват студени тръпки. — Татко ще е доволен, че са разкарали Окоядеца.
— Дано.
Дориан се усмихна и прегърна капитана през рамо.
— Щом ти се занимаваш със случая, съм убеден, че до утре ще е разрешен.
С тези думи двамата влязоха в столовата.
20.
Селена затвори книгата и въздъхна. Какъв ужасен завършек. Стана от стола, без да е сигурна какво точно прави и излезе от спалнята си. Искаше да се извини на Каол, когато той ги видя да се дуелират с Нехемия, но поведението му. Селена започна да крачи напред-назад из стаите си. Той имаше по-важна работа от това да надзирава най-опасния престъпник на света, нали? Не й бе приятно да бъде жестока, но. Каол си го заслужаваше.
Наистина бе постъпила като глупачка, задето му спомена за повръщането. И всичките ужасни неща, което му наговори. дали й вярваше, или я мразеше? Селена погледна към ръцете си и видя, че пръстите й са почервенели от стискане. Как бе успяла да се превърне от най-опасния затворник на Ендовиер в такава разтревожена глупачка?
Имаше си по-сериозни поводи за безпокойство — като изпитанието утре. А и онзи мъртъв шампион. Вече бе оправила пантите на вратите си, така че да скърцат шумно при всяко отваряне. Ако някой влезеше в стаята й, тя щеше да разбере отрано. А и бе успяла да превърне няколко фуркета и калъп сапун в миниатюрен нож. По-добре от нищо, особено ако онзи убиец си падаше по кръвта на шампиони.
Заповяда си да се успокои и отиде в игралната зала. Можеше да поиграе сама на билярд или карти, но...
Селена погледна към пианото. Обичаше да свири. Обожаваше музиката и това как може да лекува и да кара всичко да изглежда възможно и героично.
Внимателно, все едно пристъпва към спящ човек, Селена приближи огромния музикален инструмент. Повдигна дървения капак и направи гримаса от начина, по който той изскърца. Разгледа гладките бели клавиши от слонова кост, а после и черните, които приличаха на процепи между зъби.
Някога бе добър музикант. Дори повече от добър. Аробин я караше да свири всеки път, когато се видеха.
Запита се дали той знае, че е излязла от мините. Нямаше ли да се опита да я освободи? Тя все още не смееше да мисли за това кой я бе предал. След като я хванаха, нещата станаха толкова бързо — за две седмици тя изгуби Сам, свободата си, а и нещо от себе си. Сам. Какво ли щеше да каже той за всичко това? Ако бе жив, когато я заловиха, щеше да я освободи от тъмниците преди кралят да разбере, че е вътре. Но и той като нея бе предаден. И понякога отсъствието му бе толкова болезнено, че тя забравяше да диша.