Докосна един от ниските тонове. Отекна дълбоко, изпълнен с ярост и печал.
Бавно и внимателно засвири простичка мелодия с горните клавиши. Ехото от музиката извика спомени от дълбините на съзнанието й. Покоите й бяха толкова тихи, че дори музиката бе натрапчива. Селена раздвижи дясната си ръка и продължи. Бе мелодия, която свиреше толкова често, че Аробин й се караше, за да изпълни друго. Изсвири още един акорд, а после и още един, и добави няколко сребърни ноти с дясната си ръка. Натисна веднъж педала и всичко приключи.
Дориан се бе подпрял на прага и стоеше като хипнотизиран. Селена свиреше от известно време с гръб към него. Запита се кога ще го забележи или дали изобщо ще спре. Нямаше нищо против да я слуша завинаги. Бе дошъл с идеята да се закача с опитен асасин, а вместо това намери млада жена, която излива душата си в музика. Дориан се отдели от стената. При все целия си опит на асасин, тя не го забеляза, докато не застана на пейката зад нея.
— Свириш много хуба...
Пръстите й удариха клавишите и се разнесе ужасно дрънчене. Докато види кой е, вече бе изминала половината път до билярдната маса. Той можеше да се закълне, че очите й са навлажнени.
— Какво правиш тук?
Селена погледна към вратата. Наистина ли смяташе да го набие с билярден стик?
— Каол не е с мен — усмихна се той, — ако питаш за това.
— Извинявай, че те прекъснах.
Запита се какво ли я притеснява, понеже се бе изчервила като ягода. Това изглеждаше прекалено човешка емоция за Асасина на Адарлан. Може би планът му да се закача все пак не се бе провалил.
— Свиреше толкова красиво, че.
— Няма проблем. — Тя отиде до един от столовете, а Дориан застана на пътя й. Ръстът й бе среден и той я огледа от глава до пети. Извивките на тялото й бяха повече от съблазнителни.
— Какво търсиш тук? — повтори тя.
— Имахме среща за тази нощ — усмихна се лукаво той — не помниш ли?
— Реших, че е шега.
— Аз съм престолонаследникът на Адарлан. Никога не се шегувам.
С тези думи принцът седна на стола до огъня.
— Разрешено ли ти е изобщо да си тук?
— Разрешено? Моля ти се. Аз съм принцът, мога да правя каквото си поискам.
— Но аз съм Асасинът на Адарлан.
Той нямаше да трепне, дори да го набучеше на шиш с някой от тези билярдни стикове.
— И доста повече, ако съдя по музиката ти.
— Какво имаш предвид?
— Ами — отвърна той, като се опита да не потъва в прекрасните й загадъчни очи, — не мисля, че обикновен престъпник може да свири така. Изглежда, че все пак имаш душа.
— Разбира се, че имам душа. Всички имаме душа.
Все още бе изчервена. Дали не я караше да се чувства неудобно? Потисна усмивката си. Това бе толкова забавно!
— Харесаха ли ти книгите?
— Много бяха хубави — отвърна тихо тя — направо прекрасни.
— Радвам се да го чуя.
Погледите им се кръстосаха и тя отстъпи зад стола. Все едно той бе асасинът!
— Как вървят тренировките? Другите състезатели тревожат ли те?
— Отлично — отвърна тя, но ъгълчетата на устата й увиснаха надолу — и не. След днешния ден едва ли някой повече ще тревожи някого.
Отне му миг, преди да разбере, че тя говори за убития в опита си за бягство шампион. Тя прехапа долната си устна съвсем за малко, колкото за един удар на сърцето, а след това попита:
— Каол ли даде заповедта да убият Свен?
— Не — отвърна той, — татко нареди да разстрелят всеки, който се опита да избяга. Не смятам, че Каол би дал такава заповед. — Не бе сигурен защо добави последното. Стъкленият й поглед обаче изчезна. Когато тя не каза нищо повече, Дориан попита уж между другото — А с Каол как се разбирате?
Съвсем невинен въпрос!
Тя сви рамене, а той се опита да не търси скрито значение в жеста.
— Добре. Мисля, че малко ме мрази, но предвид поста му не съм изненадана.
— Защо мислиш, че те мрази? — По някаква причина не успя да го отрече.
— Понеже съм асасин, а той е капитан на стражата, който трябва да наглежда бъдещия кралски шампион.
— Иска ли ти се да бе другояче? — попита той.
Това вече не бе толкова невинно. Тя се приближи към стола и сърцето му прескочи един удар.
— Кой би искал да бъде мразен? Но предпочитам да бъда мразена пред това да съм невидима. Което няма значение. — Не прозвуча особено убедително.
— Самотна ли си? — зададе въпроса, преди да успее да се овладее.
— Самотна? — Тя го погледна отвисоко и след цялото това увещаване седна. Той с мъка потисна порива да прекоси разстоянието между тях, за да провери дали косата й е толкова копринена, колкото изглежда. — Не. И преди съм оцелявала самичка. Стига да имам нещо за четене.