Той погледна към огъня и се опита да не мисли за това къде бе била допреди броени седмици и каква ли самота е изпитвала там. В Ендовиер нямаше книги.
— И все пак едва ли е приятно да си бъдеш единственият спътник през цялото време.
— И какво би направил по въпроса? — засмя се тя. — Предпочитам да е така, а не да ме гледат като твоя любовница.
— Че какво лошо има в това?
— Вече съм известна като асасин. Не ми трябва да съм известна с това, че споделям ложето ти. — Той се задави, но тя продължи. —
Трябва ли да обяснявам защо, или е достатъчно да кажа, че не приемам злато и скъпоценности като награда за привързаността си?
— Няма да споря за морал с един асасин — изръмжа той. — Нали се сещаш, че нямаш угризения да приемаш злато, за да убиваш?
— Можеш да си тръгваш. — Погледът й внезапно се вкамени и тя посочи вратата.
— Гониш мен? — Не знаеше дали да се разсмее, или да се разкрещи.
— Мога да извикам Каол, за да го питам какво мисли по въпроса.
Тя скръсти ръце. Знаеше, че е спечелила. А може би й бе забавно да го дразни.
— Защо ме изхвърляш от стаята си, задето казах истината? Ти току-що ме нарече развратник. — От векове не се бе забавлявал толкова. — Я разкажи нещо повече за себе си. Къде научи да свириш на пиано така? И каква бе тази мелодия? Звучеше толкова тъжно. Да не е била посветена на таен любим? — Той й намигна.
— Научих се да свиря с много упражнения — отвърна тя и тръгна към вратата. — И да — добави рязко, — за любим беше.
— Хей, че сме сърдити тази вечер — тръгна подире й Дориан. Спря на около крачка от нея и усети пространството между тях интимно.
— Не като следобеда.
— Аз не съм ти играчка — приближи внезапно тя. — Не съм нещо, купено от карнавал, с което да си докараш приключения в скучния живот. Предполагам, затова ме избра за свой шампион, нали?
Той зяпна и отстъпи крачка назад.
— Какво?
Не успя да измисли нищо повече.
Тя мина покрай него и се тръшна в едно кресло. Поне не си тръгваше.
— Наистина ли смяташ, че не загрявам защо дойде тук. От ясно по-ясно е, че някой, който ми препоръчва „Короната на героя" мечтае за приключения?
— Е, аз не те имам за приключение — промърмори той.
— Сериозно? Замъкът ви е толкова вълнуващ, че присъствието на Асасина на Адарлан е нещо обичайно? Нещо, което няма да изкуши един приклещен от дворцовите интриги принц? И за какво е цялото това състезание, ако мога да попитам? Вече съм във властта на баща ти. Няма да ставам и шут на сина му!
Сега бе негов ред да се изчерви. Дали някой някога му бе говорил така? Родителите му може би, както и някои от възпитателите. Но никога млада жена.
— Знаеш ли с кого разговаряш?
— Скъпи ми малък принце — изръмжа тя, докато разглеждаше ноктите си, — ти си самичък в покоите ми и много далеч от вратите. Мога да ти кажа каквото си искам.
Той избухна в смях. Тя стана и се взря в него, наклонила глава на една страна. Бузите й пламнаха и така накараха очите й да заблестят още по-ярко. Само да знаеше какво би направил с нея, ако не бе асасин...
— Ще си тръгна — накрая се съвзе той и се запита може ли наистина да рискува да си навлече гнева на Каол и баща си и да понесе последиците от лекомисленото си поведение, — но ще се върна. Скоро.
— Не се и съмнявам — отвърна сухо тя.
— Лека нощ, Сардотиен. — Той огледа покоите й с усмивка. — Я ми кажи нещо за довиждане. Този твой таен любим в замъка ли живее? Разбра, че е казал не каквото трябва, веднага щом очите й помръкнаха.
— Лека нощ, принце — отвърна студено тя.
— Не исках. — поклати глава Дориан.
Тя просто му махна с ръка и се загледа в огъня. Той разбра, че присъствието му не е желано и се отправи към вратата. Ехото от стъпките му отекваше в притихналата стая.
Бе на прага, когато тя отрони:
— Казваше се Сам.
Все още гледаше към огъня. Казваше се.
— Какво се случи?
— Почина — усмихна му се тъжно тя.
— Кога? — отвърна той. Никога нямаше да си позволи да я закача, ако знаеше.
Преди тринайсет месеца почти изхриптя тя.
На лицето й се изписа такава болка, че стомахът му се сви.
— Съжалявам — прошепна той.
Тя сви рамене, все едно можеше да прогони тъгата в блесналите на светлината на пламъците й очи.
И аз — отвърна също шепнешком тя и отново се загледа в камината. Дориан усети, че наистина е пресрочил престоя си за тази вечер и се прокашля.
— Успех в изпитанието утре.
Тя не отговори нищо, докато той излизаше.