— Точно така.
Да работи като верен слуга на краля на Адарлан. Вирна брадичка. Да убива за него, да бъде зъбът в устата на звяра, откъснал половин Ерилея...
— Ами ако приема?
— Тогава след шест години ще бъдеш свободна.
— Шест години?
Думата свобода обаче отново проехтя в съзнанието й.
— Ако откажеш — отгатна следващия й въпрос Дориан, — си оставаш в Ендовиер.
Сапфирените му очи изстинаха и тя преглътна. Нямаше нужда да й пояснява, че ще умре тук.
Шест години като кинжал на краля. или доживотен затвор в Ендовиер.
— Има обаче и уловка — продължи принцът.
Тя запази лицето си безизразно, докато той си играеше с пръстена на ръката си.
— Позицията още не ти е предложена. Баща ми иска да се позабавлява. Той организира съревнование и е поканил двайсет и трима дворяни да участват със свои кандидати, които да бъдат обучени в стъкления замък. Накрая шампионът ще се определи с дуел. Ако спечелиш. — Той се усмихна леко. — Тогава официално ставаш Асасин на Адарлан.
Тя не отвърна на усмивката му.
— И кои точно са ми противниците?
Като видя изражението й, лицето на принца помръкна.
— Крадци, убийци и воини от цяла Ерилея.
Тя отвори уста, но той я прекъсна.
— В случай, че спечелиш и се докажеш едновременно като умела и вярна, баща ми се е заклел, че ще те освободи. А и докато си шампион ще получаваш хубава заплата.
Тя почти не чу последните му думи. Съревнование. С непознати, дошли от кой знае къде. И с други асасини!
— Кои са другите асасини? — попита тя.
— Не си ги чувала. Не са известни като теб. Което ми напомня още нещо. Ти няма да се състезаваш като Селена Сардотиен.
— Моля?
— Ще използваш псевдоним. Предполагам, че не си разбрала какво се случи след процеса срещу теб.
— Човек трудно следи новините, докато робува в мините.
Дориан се изсмя, след което поклати глава.
— Никой не знаеше, че Селена Сардотиен е толкова млада. Всички смятаха, че си по-възрастна.
— Какво? — попита тя, а лицето й поаленя. — Как е възможно? Трябваше да се гордее, че е останала скрита от света, но...
— Успя да опазиш тайната коя си през годините, като уби всички, които се изпречваха на пътя ти. След процеса татко реши, че ще е добре да не обявяваме на Ерилея коя си. Предпочита нещата да са така. Какво ли ще кажат враговете ни, ако разберат, че сме били ужасени от младо момиче?
— Значи ме оставихте като робиня в тази дупка, за да се откажа от името си и да приема титла, която дори не е моя? И кого точно смятат всички за Асасина на Адарлан?
— Не зная и не се вълнувам особено. Знам обаче, че беше най-добрата. Хората все още произнасят името ти само шепнешком.
Той я погледна изпитателно.
— Ако решиш да се биеш за мен и да бъдеш моя шампион по време на съревнованието, ще говоря с татко да те пусне след пет години.
Тя видя напрежението в тялото му, макар че той се опитваше да го прикрие. Искаше му се да я убеди. До степен, че се пазареше с нея.
Очите й заблестяха.
— Какво имаш предвид, като каза, че съм била най-добрата?
— Прекара цяла година в Ендовиер. Кой знае дали още те бива.
— Бива ме — отвърна тя и погледна към мръсните си нокти. Запита се кога ли за последно е била чиста.
— Ще видим — отвърна Дориан. — Ще научиш подробности за съревнованието, когато пристигнем в Рифтхолд.
— Сигурна съм, че благородниците ще се забавляват с това съревнование. На мен обаче то ми се вижда излишно. Защо просто не ме наемете?
— Както ти казах, първо трябва да те проверим.
Тя постави ръка на бедрото си и веригите издрънчаха оглушително в залата.
— Струва ми се, че няма какво толкова да проверявате. Все пак бях Асасина на Адарлан.
— Именно — отвърна Каол, а бронзовите му очи заблестяха. — Престъпница, на която не можем да доверим просто така кралските дела.
— Кълна се.
— Не вярвам кралят да се трогне от клетва, дадена от Асасина на Адарлан.
— Не виждам обаче за какво ми е да тренирам и да се състезавам. Вярно е, че едва ли съм в най-добра форма след цяла година в мините, но това се очаква.
Тя погледна сърдито Каол.
— Значи отказваш? — намръщи се Дориан.
— Приемам, разбира се — сопна се тя. Ръцете й бяха толкова ожулени от оковите, че очите й се насълзиха. Ще стана твой шампион, колкото и да е нелепо. Ако се навиеш да ме пуснеш след три години.
— Четири.
— Хубаво — отвърна тя. — Имаме сделка. Вероятно просто заменям една форма на робство с друга, но не съм глупачка.
Можеше отново да спечели свободата си. Свободата си. Почувства студения въздух под открито небе, бризът, който идваше от планините, за да те отнесе, накъдето му хрумне. Можеше да живее далеч от Рифтхолд, столицата, която някога бе неин дом.