Внезапно усети трите дълги белега на гърба си. Дори ако успееше да се освободи и да заживее в мир някъде из провинцията, белезите винаги щяха да й напомнят какво е преживяла. И за това, че макар тя да е свободна, други са роби.
Селена се загледа напред и щом навлязоха в тунела в стената, прогони тези мисли от главата си. Той бе тъмен, влажен и сякаш опушен. Тропотът на конете имаше оглушително ехо. Железните врати се разтвориха и тя видя как грозното име на мината, изписано на тях, се разделя на две. След няколко мига беше навън, а вратите се затръшнаха зад гърба й.
Беше навън!
Тя размърда ръце в оковите си и загледа движенията на дрънчащите вериги между нея и капитана на стражата. Бяха вързани към седлото му, което означаваше, че може внимателно да се оплете така, че при едно по-рязко дръпване да го събори от коня, да го свали на земята. И после.
Усети, че капитан Уестфол я наблюдава. Загледа я изпод смръщените си вежди, свил устни. Тя вдигна рамене и отпусна веригата.
Денят напредна и небето се изчисти от облаците. Поеха по пътя през гората, после преминаха през планинската пустош на Ендовиер и се озоваха в по-приятни места. Не след дълго достигнаха Оуквалдския лес, който обграждаше Ендовиер и служеше като бариера между цивилизованите страни на Изтока и дивите земи на Запада. Легендите разказваха, че отвъд нея живеят странни и свирепи хора, потомци на рухналото Вещерско кралство. Веднъж Селена бе срещнала жена от тези прокълнати земи, която, макар и да се оказа жестока и кръвожадна, все пак си беше обикновен човек. Кървеше като всеки друг.
След няколко часа мълчание Селена се обърна към Каол.
— Според слуховете, след като приключи с Вендлин, кралят ще насочи вниманието си към Запада.
Каза го спокойно, но се надяваше той да потвърди или отхвърли твърдението й. Колкото повече научеше за краля и за текущото му положение, толкова по-добре.
Капитанът я изгледа отгоре до долу, след което просто отклони очи.
— Да — въздъхна тежко тя, — и на мен съдбата на онези грозни планини и пусти далечни поля ми е скучна.
Той стисна зъби.
— Докога смяташ да ме игнорираш?
— Не знаех, че те игнорирам — повдигна вежди капитан Уестфол.
Тя сви устни, но сподави раздразнението си. Не искаше да му доставя удоволствие.
— На колко си години?
— На двайсет и две.
— Толкова млад! — запърха с мигли тя, в очакване на някаква реакция. — Значи само за пет години си се издигнал високо в йерархията.
Той кимна простичко.
— А ти на колко си?
— На осемнайсет.
Капитанът не каза нищо.
— Знам — продължи тя. — впечатляващо е, че съм толкова малка и съм постигнала толкова много.
— Престъпленията не са постижение, с което да се гордееш, Сардотиен.
— Но да станеш най-добрият асасин в света — е!
Той си замълча.
— Защо не ме попиташ как съм го направила?
— Кое?
— Как станах толкова бързо талантлива и известна.
— Не ме интересува.
Това не бяха думите, които очакваше да чуе.
— Не си никак любезен — процеди тя през зъби. Явно трябваше да се постарае повече, за да му влезе под кожата.
— Ти си една престъпница, а аз съм капитан на кралската стража. Не съм длъжен да бъда любезен или изобщо да разговарям с теб. Радвай се, че не си затворена във фургона.
— Виждам, че си груб — дори когато правиш услуги.
Той отново не отговори и Селена се почувства глупаво. Минаха още няколко минути.
— Вие приятели ли сте с престолонаследника?
— Личният ми живот не те интересува.
— От благороднически произход ли си? — изцъка с език тя.
— Може да се каже — вирна леко брадичка той.
— Херцог?
— Не.
— Лорд?
Той не отговори и тя се усмихна.
— Лорд Каол Уестфол. — Тя си повя с ръка. — Сигурно придворните дами припадат по теб.
— Не ме наричай така. Не съм лорд — отвърна тихо той.
— Имаш ли по-голям брат?
—He.
— Защо тогава нямаш титла?
Отново не получи отговор. Знаеше, че трябва да го остави на мира, но не можа да се сдържи.
— Скандал? Незаконно дете? В какво си забъркан?
Уестфол така сви устни, че те побеляха.
— Не смяташ ли, че... — приведе се тя напред.
— Парцал ли трябва да напъхам в устата ти, че да млъкнеш?
Той се загледа към престолонаследника. Постара се лицето му да остане безизразно.
Селена едвам сподави смеха си, когато заговори отново и той направи гримаса.
— Женен ли си?
— Не.
Тя погледна към ноктите си.
— И аз не съм омъжена.
Ноздрите му се разшириха.
— На колко години стана капитан?