— Това не е единствената жертва. Виж, гибелта настига и други.
Дисплеят се върна към предишния си мащаб. Пред погледа на Сара носещите се все по-бързо вълни плътна плазма пометоха още няколко оранжеви точици. Други продължаваха да се издигат в опит да избягат от въртопа.
— Каквито и да са, надявам се да се спасят — промълви тя.
Колко странно, че механоидните съдове бяха по-неустойчиви от „Стрийкър“, чиито защитни полета, независимо от бурята, можеха да издържат на пълно потъване в хромосферата на червената звезда в продължение на няколко мидури.
„Щом не са в състояние да издържат на плазмените вълни, механоидите ще са безсилни срещу джофурските оръжия.“
След събудените за кратко надежди разочарованието бе още по-горчиво. Очевидно спасението нямаше да дойде от тази посока.
Сара откриваше определена последователност в изпитанията и приключенията си през последната година — беше измъкната от прашния си кабинет, за да се срещне с извънземни, да води битки, да язди легендарни коне, да се спусне на морското дъно и после да участва в безумно бягство на борда на космически кораб. Вселената като че ли бе решена да й разкрие чудеса, почти неподдаващи се на разбиране, извън обхвата на представите й — гигантски звезди, точки на прехвърляне, говорещи компютри, универсални библиотеки… а сега и друг клас живот. Загадъчна раса, съвсем различна от огромната Цивилизация на Петте галактики.
Такива чудеса далеч надхвърляха някогашния й живот на варварски учен, живеещ на затънтен свят.
И все пак космосът очевидно нямаше намерение да й позволи нещо повече от един поглед.
„Хайде, виж — сякаш казваше той. — Но не можеш да докоснеш нищо. Времето ти почти изтече.“
Натъжена, тя наблюдаваше оранжевите точици, които отчаяно бягаха пред фунии от звезден огън. Надигащата се буря помете още от бегълците и бледата им светлина помръкна като на изтлели въгленчета.
„Джилиън и делфините изглежда са убедени, че за кратко можем да издържим в този ад.“ Но угасналите светлинки разколебаха увереността на Сара. В края на краищата, нима машините не би трябвало да са по-силни от обикновената плът?
Тъкмо се канеше да зададе този въпрос на Ние, когато пред очите й образът на холодисплея внезапно отново се промени. Измунути премигна и когато картината се избистри, Сара видя нещо ново. Под отстъпващите оранжеви точки се появиха три искрящи фигури, които се издигаха с изящно спокойствие и блестяха в различни оттенъци на царствено пурпурно, докато изплуваха от пламъците и се понасяха към „Стрийкър“.
— Тези пък какви са? — попита тя. — Пак ли механоиди?
— Не — почти благоговейно отвърна Ние. — Изглежда са нещо съвсем различно. Струва ми се, че са… — Холограмата на компютъра се преобрази в назъбени фигури, които приличаха на нервни ледени шушулки. — Струва ми се, че са занги.
По гърба на Сара полазиха тръпки. Това име всяваше страх и се беше превърнало в легенда. На Джиджо винаги го споменаваха с шепот.
— Но… как… какво правят…
Преди да успее да довърши въпроса си, Нис отново заговори:
— Извинявай, че те прекъсвам, Сара. Временно изпълняващата длъжността капитан доктор Джилиън Баскин свиква спешно съвещание на корабния съвет за обсъждане на новото положение. Поканена си да присъстваш. Би ли желала да предам, че няма да можеш?
Сара вече бързаше към изхода.
— Само да си посмял! — извика през рамо тя, докато вратата се свиваше настрани.
Външният коридор се издигаше нагоре в двете посоки като сегмент от изкривено пространство-време и в далечината изглеждаше вертикален. Тази гледка всеки път я стряскаше. Въпреки това този път Сара се затича.
Джилиън
Кой знае защо бурната червена звезда й напомняше за Венера.
Естествено, това я караше да си мисли за Том.
Всичко я подсещаше за Том. След две години отсъствието му все още беше зейнала рана, която всяка нощ я караше инстинктивно да търси топлината му. Денем постоянно очакваше силния му глас да й предложи помощ във всички тези проклети решения.
„Това не е ли героизъм — да умреш, за да спасиш света?“
Някакъв тих гласец отбелязваше: „Тъкмо затова са героите“.
„Да — отговаряше тя. — Но животът продължава, нали? И светът постоянно трябва да бъде спасяван.“
Откакто вселената ги бе разделила на Китръп, Джилиън си казваше, че Том не може да е мъртъв. „Щях да го разбера — мислеше си тя в опит да се убеди. — Трябва още да е някъде там с Крейдейки, Хакахи и другите, които бяхме принудени да изоставим. Той ще намери начин да се върне у дома… или при мен.“
Тази увереност й помагаше да понася трудностите през първата безумна година от бягството на „Стрийкър“… докато последните няколко месеца на постоянна криза най-после не пречупиха вярата й.