Рети най-после проговори. Тя тропна с крак по палубата, но този път от радост.
— Суперско! — извика момичето. — Знаете ли к'во означава туй?
Хари и Дуер поклатиха глави.
— Означава, че не съм прикована за туй място! Означава, че има начин да се махна от таз кочина. И можете да се обзаложите, ще го направя.
В очите й като че ли заблестя същата светлина като на мъждукащото въгленче, докато ракетата най-после изчезна от поглед. Дори когато Хари я отведе до седалката й и закопча коланите й за приземяването, Рети продължаваше да трепери от възбуда.
— Ще направя всичко, за да успея. Пак ще избягам — толкоз бързо и толкоз надалеч, колкото ми позволи тая мръсна дърта вселена.
Хари кимна. Нямаше никакво намерение да се изпречва на пътя й.
— Убеден съм, че ще успееш — без каквото и да е съмнение отвърна той.
Скоро пламъци започнаха да облизват прозорците — Джиджо протягаше ръце, за да ги приветства.
У дома
Ужасни ветрове шибаха кораба, докато се готвеше да се прехвърли обратно в нормалното пространство. Повечето от стазафланците на „Стрийкър“ се откъснаха или бяха изпарени. Въртящото се гравитационно колело беше почти запоено за корпуса.
Що се отнасяше до защитната обвивка, която предпазваше екипажа — този дар от трансцендентните сега искреше и се разнищваше, гърчейки се като храбро, умиращо създание.
Джилиън скърбеше за него като за загубен приятел. Както скърбеше и за другите загуби. А сега — за угасналата надежда.
„Ние искахме да избегнем гибелта и да отдалечим врага от Земята.
Враговете ни искаха да ни попречат и погубят.
Изглежда, че всеки получи наполовина от онова, което искаше.“
Суеси бе долу в машинното отделение и заедно с Емерсън и другите от уморения си инженерен екип се опитваше да поправи двигателите. Сега корабът едва имаше енергия, за да стигне до единственото равнище от пространството, в което не го очакваха рояци от мини… или други смъртоносни капани.
„Не, там ни очакват живи противници. Дишащи кислород, също като нас.“
Поне би трябвало да е възможно да се предадат на бойните кораби и членовете на екипажа да бъдат третирани като военнопленници. Ако разбира се, победителите незабавно не започнеха да се бият за плячката.
Естествено, Джилиън не можеше да се остави да я пленят. Информацията в главата й не трябваше да попадне във вражески ръце.
Тя дълбоко въздъхна. Наближаваше деветдесет и втората битка. Тактиката й почти бе успяла. Всеки път, щом избухнеше мина, нападнеше ги квантов мем или преминеше вторична хаотична вълна, редиците на прииждащите ракети се объркваха, броят им намаляваше и когато накрая избухнаха, центърът на експлозията им беше изместен.
„И въпреки това беше достатъчно лошо.“
Когато „Стрийкър“ завърши последното си мъчително прехвърляне в нормалния вакуум на родния космос, заобиколен от облаци ослепителни останки, тя знаеше, че величественият стар кораб не е в състояние да победи дори само корвета или въоръжена спасителна лодка, та какво оставаше за очакващата ги армада.
— Моля те, предай сигнала за примирие — нареди Джилиън. — Кажи им, че сме готови да обсъдим условията за капитулация.
Тъмната фуния на Ние се поклони в израз на тържествена почтителност.
— Както желаеш, доктор Баскин.
Докато екипажът на мостика правеше всичко възможно, за да замени изгорелите модули мониторите бяха заслепени от йонизирани останки и радиация. Първото, което се появи от мъглата, бяха два големи гравитационни кладенеца — малки трапчинки в пространство-времето.
„Земята и Луната… — разбра тя. — Стигнахме толкова близо.“
Скоро на гравитационния дисплей щяха да се покажат и други неща с величествена мощ.
Напрегнатият момент върна мислите на Джилиън назад в годините към откриването на Призрачния флот, когато двамата с Том бяха толкова млади и жадни за проучвания в полза на земянитския клан в компанията на верния си приятел Крейдейки. И тогава „Стрийкър“ беше обгърнат в мъгла, докато бавно си пробиваше път през плътен молекулярен облак на онова далечно място, наречено Плиткия куп.
Междузвездна пустиня.
Място, където не би трябвало да има нищо интересно.
И все пак капитанът имаше предчувствие.
И скоро видяха от мъглата да изплува…
Нищо.
Джилиън запремигва, когато суровата действителност рязко я върна в настоящето. По мостика плъзна нервен шепот, когато членовете на екипажа невярващо зяпнаха пустотата.
Измъчените двигатели на „Стрийкър“ с невероятни усилия успяха да отскубнат кораба от отделения от самия него облак останки.