И когато го открие… какво ще прави с резултата?
И какво ще прави с всички тези безбройни модели, които междувременно е създал?
Какво ще прави с нас?
Този въпрос като че ли сепна зангските компоненти, но не и машините, които отговориха на Ларк със странно сериозно самодоволство.
„Вие, дишащите кислород, имате толкова високо самомнение!
Разбира се, всички модели вече са били симулирани, анализирани и прекратени. Нашето чувство за съществуване е само илюзия. Проява на симулирано време.“
Тази идея се стори на Ларк ужасяваща. Но Линг само се подсмихна и се съгласи с делфините, които неотдавна се бяха присъединили към тяхната общност и които очевидно смятаха целия този метафизичен спор за смехотворен.
Олело, водач на групата от бивши членове на екипажа на „Стрийкър“, изрази общото им мнение с тринарно хайку.
Ларк се радваше на новодошлите поради няколко причини. Те изглеждаха интересни същества с ободрителни възгледи за нещата. И поддържаха страната на дишащите кислород в постоянния спор. Щяха да имат много време за добронамерени дискусии в течение на многото субективни години, докато преобразеният „Полкджхи“ достигнеше целта на пътуването си.
Той насочи мисълта си през един от илюминаторите и отново погледна към космоса. Или към онова, което тук минаваше за космос.
Малцина други бяха виждали някога тази гледка. Чернота, съвсем различна от познатия му черен цвят. Нито една от големите спирални или елипсовидни галактики не се виждаше в нормалния си вид — като блестящ прах от бели точици. Звездите не можеха да се различат оттук, освен като малки, едва забележими вълнички.
Всичко изглеждаше плоско, ефимерно, колебливо — почти като грубо нахвърляна рисунка на действителността.
Всъщност „Полкджхи“ вече не беше част от тази вселена. Плъзгайки се точно извън илема, преобразеният крайцер се носеше на гребена на мощна вълна, която не представляваше нито материя, нито енергия, нито дори първична метрика. Доколкото можеше да разбере — след дълги обсъждания с другите и консултации с бордовия клон на Библиотеката, — корабът бе яхнал олюляваща се контекстуална гънка. Основа на принципен закон, от която преди много време се беше образувала вселената — в резултат на отклонение от Хайзенберговия5 принцип на несигурността, позволило внезапното изригване, наречено „Големият взрив“.
Поява на Нещо от Нищо.
Онова, което виждаше сега, не бяха неща или обекти, а огромен въртоп от причинни връзки между различни групи вероятността.
Зад кораба бързо се смаляваха няколко от тези разклонения, които неотдавна се бяха откъснали едни от други. Част от древни връзки.
Той усети, че мисълта на Линг се плъзва до неговата и обгръща същата гледка. Но след малко тя го заговори:
„Всичко това вече е зад нас. Погледни напред — към съдбата ни.“
Макар че на тази равнина не съществуваше нищо осезаемо — нито материя, нито меми, нито дори посоки, — Ларк имаше чувство за „напред“… натам, накъдето се бяха отправили. Според трансцендентните, това беше голям куп галактики, отдалечен почти на половин милиард парсека от Галактика втора. Място, откъдето отдавна се излъчваха загадъчни сигнали, загатващи за разумен живот. Навярно друга велика цивилизация. С която да установят контакт. Да споделят. Да се поздравят.
Нейната единствена проява — за субективния поглед на Ларк — бе плетеница от бледо сияещи криви и спирали. Смътно загатващи, че съществува и друго място, където могат да се открият хипердвигатели, точки на прехвърляне и всякакви други удобства на звездното пътуване.
„Ще доживеем да видим това — помисли си Линг. — И още много други неща. Радваш ли се, че отиваме там?“
За разлика от делфините, трансцендентните не бяха питали Ларк дали иска да отиде. И все пак се чувстваше прекрасно.
„Да.
Ще ми липсват някои хора. И Джиджо. Но кой би могъл да отхвърли такава възможност?“
Всъщност вече му липсваха. Джилиън Баскин, която се бореше да изпълни дълга си. И Сара, чиято обич винаги щеше да сгрява сърцето му. С групата от дванайсет делфийски доброволци Баскин беше пратила и други подаръци — архивите на „Стрийкър“, генетичните проби, събрани по време на дългата им изследователска мисия.
И още нещо.
Ларк погледна към най-древния член на общността на Майка, обвит в златен пашкул от замръзнало време. Мумия, навярно отпреди един милиард години, която бе пътувала заедно с екипажа на „Стрийкър“ още от съдбоносното им откритие в Плиткия куп.