Вече е време да се замислим за дилемите, с които ще се сблъскаме, даже да проявим необходимата мъдрост.
Също както „Сезонът на славата“ ми позволи да разгледам различните връзки, произтичащи от самоклонирането, вселената на Ъплифта ми даде възможност да експериментирам с всевъзможни идеи за звездна цивилизация. И тъй като това е космическа опера, тези концепции могат да бъдат натрупани на огромна купчина! Например, след като приехме за даденост пътуването със свръхсветлинна скорост, аз продължих нататък и се опитах по десетки начини да измамя Айнщайн. Колкото повече, толкова по-забавно!
Един от проблемите в много научнофантастични вселени е предположението, че нещата случайно са се оказали готови за приключения, точно когато ние сме излезли на космическите пътища. (Например, храбрият герой винаги успява да победи опасните злодеи.) Всъщност нормалното състояние на която и да е част от вселената в който и да е даден момент е равновесието. Нещата са такива, каквито са били от много време. Равновесие на закона или на смъртта. Ние можем да сме Първата раса, както предполагам в „Кристалните сфери“. А може и да сме пристигнали последни, както е в книгите за Ъплифта. Но почти няма вероятност да се срещнем с извънземните като с равни.
Друга тема в тази поредица е екологията. Онова, което правим със Земята, ме кара да се страхувам, че из галактиката вече може да е имало пожари на екологични холокости, запалени от предишни звездни пътешественици, които безотговорно са използвали носещи живот планети като свои „галактически империи“ и са ги превърнали в пепелища през краткото си царуване, продължило само няколко десетки хиляди години. (Вижте колко често научнофантастичните творби издигат призива „Да вървим да изпълним галактиката!“. Ако вече се е случвало няколко пъти, това може би обяснява явната космическа пустош, защото поне в момента в галактиката няма много, ако изобщо има някакви други гласове.)
Една галактика може да „изгори“ съвсем лесно, ако нещо не определя как колонистите да се отнасят към планетите си и не ги принуждава да мислят за бъдещето. Вселената на Ъплифта показва един от възможните пътища. Въпреки всички отвратителни особености, които някои от моите галактяни проявяват — тяхната мания по миналото и суров фанатизъм, например, — те поставят на първо място запазването на планетите и потенциалния разумен живот. Резултатът е шумна, разтърсваща се и изпълнена с дребнави дрязги вселена. Вселена, кипяща от повече живот, отколкото иначе би могло да има.
За протокола, аз не мисля, че живеем на място, напомнящо на дивата и странна вселена на Ъплифта. Но между по-сериозните неща, е приятно да се позабавляваш в нея.
Дивете се на тези чудеса!
И се дръжте. Има още.
ИСКАМ ДА БЛАГОДАРЯ на моите проницателни и искрени първи читатели, които прегледаха части от тази творба в ръкопис — особено на Стивън Джоунс, Стийн Сигърдсън, Рубин Краснополски, Деймиън Съливан и Ерих Р. Шнайдър. Помогнаха ми също Кевин Лина, Хавиер Фан, Рей Рейнълдс, Ед Алън, Лари Фредриксън, Мартин Фог, Доуг Макилуайн, Джоузеф Трела, Дейвид и Джой Крисп, Карло Джиоя, Брад Делонг, Леели Матисън, Сара Милкович, Джерит Къркуд, Ан Кели, Анита Гулд, Дънкан Одъм, Джим Панита, Нанси Хейз, Робърт Болъндър, Катлийн Холанд, Маркъс Сароуфим, Майкъл Тайс, Пат Маниън, Грег Смит, Матю Джонсън, Кевин Конъд, Пол Ротемънд, Ричард Мейсън, Уил Смит, Грант Суенсън, Ройън Егнър, Джейсън М. Робъртсън, Майка Алтмън, Робърт Хърт, Маной Касичайнула, Анди Ашкрофт, Скот Мартин и Джефри Слоустад. Полезни наблюдения направиха проф. Джоузеф Милър и проф. Грегъри Бенфорд. Речниците състави Робърт Калкинбуш. Голяма помощ получих от моя агент Ралф Вичинанза, а също от Пат Ло Бруто и Том Дюпре от „Бантам Букс“.
Последната песен на Емерсън е финалната ария от операта „Фалстаф“ на Джузепе Верди.
Някои от образите в романа не са плод на моето извратено въображение. Многоизмерният свят, тази огромна структура от ледени шипове, осигуряваща далеч по-голяма повърхностна площ (за прозорци) от всяка Дайсънова сфера, е описан от доктор Дейвид Крисуел в проницателна статия, която можете да откриете в сборника „Междузвездната миграция и човешкият опит“, издаден от Бен Финли и Ерик Джоунс.
Както обикновено, този разказ щеше да е далеч по-беден без мъдрите и човешки съвети на жена ми, доктор Черил Бригам.
А сега… подарък!
Вече съм го правил веднъж — след послеслова на „Земя“. Кратка развръзка — разказ след разказа — за онези от вас, които са стигнали чак до края на тези мои последни бележки. Посещение при един от нашите герои около година след Голямото разкъсване. И опит за доизясняване само на някои (от многото) открити въпроси.