Хък може и да се е примирила с бременността си, тъй като сега тя е единствената, която може да възроди г'кекската раса в Петте галактики. Но категорично отказа да изпълни другата половина от първоначалния план — да живее уединено и да се крие от древните врагове на вида си.
— Нека дойдат! — вика тя, като върти колела и размахва очи, сякаш е готова да се изправи пред цялата Джофурска империя и другите, помогнали за изтребването на роднините й. Не зная. Може да е заради растящото й самомнение, заради свободата на движение, която изпитва, носейки се по гладките тротоари на град Хурмуфта, или пък заради студентите, които посещават лекциите й по земянитска и джиджоска литература. Но тя вече почти не идва в заливчето, а когато дойде, просто се изнервям да слушам дудненето й цели мидури, без да й отговарям почти нищо.
Може да е права. Навярно се превръщам в поредния тъп стар хуун.
Или пък проблемът е, че г'кеките рядко правят компромиси — още по-малко Хък. Тя не разбира, че животът изисква жертви. Защото с всяка промяна, която успееш да наложиш на вселената, самият ти също се променяш.
Аз донесох на звездните си братовчеди подаръци от Джиджо — приключения и детство. В замяна те ме научиха на ведростта, която можеш да откриеш у дома, и на тихите мелодични ритуали, наследени от мъглявото минало, още преди нашата раса да закрачи по пътя на Ъплифта или да се замисли за далечните звезди.
Тези звезди са по-далечни, отколкото преди. Откакто Петте галактики внезапно се оказаха четири, половината точки на прехвърляне и космически пътища станаха нестабилни и могат да останат такива до края на живота ни. Изчезнаха безброй кораби, наруши се търговията и световете бяха принудени да разчитат на собствените си ресурси.
Предполагам, това означава, че ще мине известно време преди да получа писмо от Ур-ронн. Сигурен съм, че си прекарва страхотно някъде из космоса, общувайки с инженери от всякакви раси и затънала до шия в прагматични проблеми.
Макар че урсите не са сантиментални, надявам се, че от време на време си спомня за нас.
Единственото, което мога да кажа за бедния Клещовръх, е, че ужасно ми липсва.
Понякога просто трябва да го преживееш.
Смъртта винаги е била огромна, безнадеждно непроходима пропаст. Когато Галактика четвърта се откъсна, сякаш всяко разумно същество го почувства на някакво дълбоко органично равнище. Дори на сушата това порази много хора. Дни наред те вървяха като вцепенени.
Учените смятат, че последствията в самата Галактика четвърта са били далеч по-ужасни, но никога няма да разберем, защото сега цялото гигантско колело от звезди завинаги е недостъпно за нас. А заедно с него и Джиджо. Моите родители. Домът ми.
Има известна утеха. Приятно е да си представяш делфините, които плуват в забрава в копринените води на Ууфон, играят на гоненица с отпадъчния кораб на баща ми, а после всяка вечер се приближават до брега, за да разговарят за поезия под опаловата светлина на Лусен.
Разбира се, сега Общностите на шестте раси могат да скъсат Свещените свитъци и да престанат да крият лица от небето. Защото законите на Цивилизацията на Петте галактики вече не се отнасят за тях. А може да са се сблъскали с още по-тежка криза. Така или иначе, най-после можем да се отърсим от чувството за вина, което сме наследили от престъпните си предци. Обитателите на Склона вече не са нарушители или преждевремци.
Джиджо е техен, за да се грижат за него и да го пазят.
Вярвам, че ще се справят. С малко помощ от заровете на Ифни.
Като става дума за странни заселници, сега ми досажда малко, напомнящо на видра същество, което пак иска услуга.
Откакто призна, че може да говори, Калнокракия е истинско кречетало и постоянно иска да знае дали на космодрума на Хурмуфта са пристигнали тимбримски кораби. Или пък дали за войната в Галактика втора са заминали някакви съдове. Нетърпението му е пословично. Въпреки че нарича себе си „титлал“, за мен той винаги ще си остане нур. Доказвам го, като надувам гръклянната си торбичка и умблирам любимата му песен. Той застава до моята любимка Хуфу на рамото ми и скоро двамата са загубени за външния свят.
— Той никога няма да замине — казва Дор-хинуф. И наистина, Калнокракия изглежда обича работата си на яхтата, където се катери по платната и рейките, дъвче плодови бонбони и мърмори отровни забележки за несвикналите с морето пътници.
И все пак аз не съм толкова сигурен. В малкото създание гори огън — като в човек, посветил се на някаква кауза, или в урс, който иска да изпита ново устройство. Калнокракия няма да се умори, докато не се погрижи за несвършената си работа.