Сега разчитат на мен да накарам Калнокракия отново да проговори.
Да бе, как ли не. И когато стигнем на Земята, този мой дневник ще бъде публикуван и ще спечеля наградата „Шелдън“.
Хуфу и Калнокракия продължават да се гледат на кръв и ревниво съскат — нещо обичайно за два нура, които още не са установили взаимния си статус. Междувременно, аз се мъча да създавам удобства на другите си питомци.
В родния ми град на вулканичния бряг на Склона не сме виждали много глейвъри. Те обичат да се ровят из купчини боклук и изгнили дънери, за да търсят вкусни буболечки, но на борда на „Стрийкър“ тези неща са дефицитни.
Доктор Баскин размени с Уриел Ковачката това малко стадо за няколко десетки членове на екипажа, които останаха на Джиджо, за да създадат нова делфийска колония. Доста неравностойна замяна, струва ми се. Като гледам как глейвърите хленчат и се блъскат в ъгъла на трюма, не мога да си представя предците им като могъщи звездни пътешественици. В тези техни изпъкнали като на хамелеон очи — които се въртят самостоятелно и оглеждат стерилния метален трюм за пълзящи гадинки — няма и следа от разумна искрица. Според Свещените свитъци на Джиджо това прави тези четириноги с опалова кожа свещени същества. Те са постигнали висшата цел на всяка преждевремска раса — изминали са Пътя на Изкуплението и са намерили простотата.
Възродени, пречистени от греха на дедите си, глейвърите се изправят пред вселената с подновена невинност, готови за второ начало. Или поне така твърдят мъдреците.
Простете ми, че това не ме впечатлява. Нали разбирате, аз трябва да чистя след тези смрадливи създания. Ако някоя раса-патрон се заеме с почетната задача повторно да ъплифтира глейвърите, ще е най-добре първо да ги научи да се облекчават някъде навън.
На пръв поглед едва ли бихте си помислили, че тези мръсни същества имат нещо общо с чистоплътните нури. Но и на двата вида изглежда им е приятно, когато надуя гръклянната си торбичка и затътна кънтяща умблирана песен. Откакто ми пораснаха прешленоиди на възрастен хуун, гласът ми придоби дълбок резонанс, с който се гордея. Той ми помага да успокоявам гадинките винаги, щом „Стрийкър“ направи внезапна маневра и гравитационните му полета се променят.
Опитвам се да не мисля къде се намира в момента корабът, носещ се с невероятна скорост през огньовете на гигантска звезда.
За щастие, мога да умблирам, докато редактирам и дописвам дневника си с малкото пишещо устройство, което ми даде доктор Баскин. Вече свикнах с буквите, които се носят във въздуха пред мен, вместо да лежат върху измазан с мастило хартиен лист. Много е удобно, че мога с ръка или с гласна команда да променям изреченията. И все пак ми се иска машината да престане да се опитва да коригира граматиката и синтаксиса ми! Може и да не съм човек, но съм един от най-добрите специалисти на Джиджо по англически език и нямам нужда някакъв нахален компютър да ми казва, че диалектът ми бил „архаичен“. Ако дневникът ми някога бъде публикуван на цивилизован свят, убеден съм, че колониалният ми стил ще има още по-голям чар, като старовремската атмосфера в творбите на Дефо и Суифт.
Става ми все по-трудно да сдържам яда си, като зная, че приятелите ми са в центъра на събитията, а аз съм с вързани ръце тук долу, зяпам голите стени и имам за компания само тъпи животни. Да, по този начин освобождавам член на екипажа на „Стрийкър“, който може да се заеме с по-важни задачи. И все пак понякога ми се струва, че стените ме смазват.
— Ти кого си мислиш, че гледаш? — изръмжах аз, когато хванах Калнокракия да мести поглед между мен и висящите във въздуха редове на дневника ми. — Да го прочетеш ли искаш?
Завъртях пишещото устройство така, че думите се обърнаха към лъскавото същество.
— Щом вие, титлалите, сте толкова умни, навярно знаеш откъде би трябвало да продължа разказа си. Хрм?
Калнокракия се втренчи в глифовете. Изражението му накара шиповете ми да потръпнат. Зачудих се.
„Какво точно помнят — този таен клан на свръхнури? Кога тимбримите са установили на Джиджо незаконната колония на тези техни клиенти? Трябва да е било преди да пристигнем ние, хууните. Навярно дори преди г'кеките.“