Тъй като нямаше какво друго да правят, Рети и Дуер отидоха да погледат през прозорците на носа, изподраскани от дългия престой в Голямото бунище. Двамата се опитаха да открият загадъчната „въртяща се дупка в пространството“, която падналите раси на Джиджо все още споменаваха в сагите си за времето на дедите — могъщият портал, през който бяха преминали всички тайно-кораби, водещи нова вълна бегълци на забранен свят в угарна галактика.
Отначало Рети не забелязваше нищо особено в осеяната със звезди чернота. После Дуер посочи с ръка.
— Ето там. Виждаш ли? Жабата е съвсем изкривена.
Тя беше израснала в диво племе, криещо се из пустошта и лишено дори от грубите удобства на Склона. Почти всяка нощ през живота си Рети бе гледала съзвездията в небето, но докато нейните братовчеди измисляха за тях фантастични ловджийски истории, тя се интересуваше само от практическата им стойност на пътеводни знаци, сочещи на запад, накъдето някой ден може би щеше да избяга от окаяния си клан.
От друга страна, Дуер беше главен следотърсач на Общностите на Джиджо, обучен да познава всяка особеност в небето — от което Шестте раси очакваха неминуема присъда и гибел. Той определено би забелязал, ако имаше нещо различно.
— Не виждам… — Тя втренчи поглед в рояка блестящи точици, към който сочеше Дуер. — О! Някои от звездите… събрани са в кръг и…
— И вътре няма нищо — довърши вместо нея той. — Абсолютно нищо.
Известно време двамата гледаха в мълчание. Рети не можеше да не сравни дисковидната чернота с отворената паст на хищник, готвещ се да погълне кораба и всичко в него.
— Звездите наоколо като че ли са размазани — прибави тя. Дуер кимна и издаде хуунски умблиращ звук.
— Хр-рм. Сестра ми наричаше такова нещо „изкривяване на вселената“ — място, където космосът се оплита на възли.
Рети презрително изсумтя.
— Космосът е празно пространство, глупчо. Разбрах го, когато живеех в подземната станция на даниките. Там няма нищо, което да се изкриви.
— Добре. Тогава ти се опитай да обясниш в какво ще паднем.
Малкият „аз“ избра момента, за да се намеси.
— няма проблем да обясни, голям мъж-момче.
какво е живот?
да влезеш от една дупка в друга, после в трета!
така по-добре, да влезем!
„аз“ ще подуши хубава дупка за нас.
удобната дупка е радост.
Дуер кисело изгледа мъжкия урс, но Рети се усмихна и погали създанието по главичката.
— Кажи му, съпруже. Ние ще се пързулнем през онова нещо, гладко като кален гущер, и ще излезем в главната спирална аркада на Галактика номер едно, където светлините са ярки и корабите са по-нагъсто, отколкото бълхите по гърба на лигър. Където звездите са достатъчно близо, за да си клюкарстват и всички са толкова богати, че им трябват компютри, за да си броят компютрите! Хора като тях имат нужда от хора като нас, Дуер — увери го тя. — Те са мекушави, докато ние сме силни и хитри, готови за приключения! Ще си намерим работа, за която звездните богове са прекалено изтънчени — и ще ни плащат повече, отколкото струват целите ти Общности на Джиджо. Скоро ще си живеем страхотно, само гледай. Ще благославяш деня, в който си ме срещнал.
Дуер гневно я изгледа. После — очевидно въпреки волята му, — на лицето му плъзна усмивка. Този път смехът му бе по-добродушен.
— Честно казано, Рети, предпочитам просто да се прибера вкъщи и да изпълня обещанията, които съм дал. Но предполагам, че сега това е малко вероятно, така че… — Той погледна напред към тъмния кръг, който бе станал осезаемо по-голям. — Така че навярно си права. Ще се възползваме от положението. По някакъв начин.
Рети разбираше, че Дуер се преструва. Той смяташе, че скоро ще бъдат разкъсани на парчета от сили, които можеха за секунди да унищожат целия Джиджо.
„Би трябвало да има повече вяра — помисли си момичето. — Все ще се появи някаква възможност. Винаги става така.“
Тъй като нямаше какво друго да правят, те убиваха времето, като разговаряха за странния начин, по който се изкривяваха и замъгляваха звездите около краищата на чудовищното нещо пред тях. То беше удвоило размера си и вече изпълваше четвърт от прозореца, когато „учителят“ на Рети отново се появи над черната кутия. В очите му грееше триумф.
— Успех! — ликуващо съобщи устройството. Момичето запримигва.
— Искаш да кажеш, че си открил начин да управляваш това корито ли?
— Нещо повече! Успях да подсиля комуникационните системи!
— Наистина ли? — наведе се напред Дуер. — И?