— Към този местен насочете се бързо. Плячката, тя е наблизо!
Младият биолог си помисли дали да не спре. Можеше да се скрие зад някой ъгъл и да нападне от засада Ранн. По-добре да се изправи срещу предателя сам и с малко късмет може би да го нарани, отколкото да се сблъска с джофурите и техните роботи, които нямаше да са уязвими за юмруците му.
Но реши да запази свободата си, макар и само за кратко, и да продължи по единствения му останал път за бягство — тесен коридор, който навярно не водеше доникъде.
Естествено, отзад се разнесоха ликуващи възгласи и Ларк разбра, че това е краят, когато на не повече от четирийсет метра пред себе си видя задънения край на тунела.
Той спря пред затворена врата и с треперещи ръце приближи лилавия пръстен до ключалката. Съществото изстреля рядка мъгла, но или бе уморено, или джофурските командири си бяха научили урока. Вратата остана непреклонно затворена.
Ларк чу доволния вик на Ранн, когато даникът го забеляза от отсрещния ъгъл. Но той изчака другите — джофурите и техните машини, — да го настигнат. В продължение на няколко дури двамата просто се гледаха един друг с взаимна ненавист. После Ранн се усмихна, когато видя появилата се джофурска купчина, водеща със себе си два робота. Групата започна да се приближава.
Внезапно от другата страна на Ларк се разнесе нисък екот и лъхна усилваща се топлина. Той се завъртя и отстъпи от стената, която взе да се нажежава и огъва навън. Скоро се очерта овал, от чиито краища се стичаха стопени капки. Ларк вдигна ръце, за да скрие очите си и се задави от остра миризма, която си спомняше от посещенията си в лабораторията на Гилдията на сапьорите в Тарек — сероводороден газ.
Когато овалът хлътна навътре, той зърна за миг извит коридор, сияещ със зловеща светлина. Понечи да избяга, но вълна горещи пари го блъсна отзад и го събори на пода. Лактите му болезнено се удариха в твърдата повърхност и над главата му прелетя облак нагорещен въздух, който се понесе към Ранн и неговите спътници.
За миг сетивата на Ларк бяха толкова притъпени, че от външния свят не постъпваше някаква друга информация, освен болка… и усещането, че още е жив. Когато успя отново да отвори очи, той поразено запремигва.
Там, където допреди няколко секунди преследвачите му самоуверено се бяха приближавали, за да го хванат, сега зърна последния от тях, който отчаяно завиваше зад ъгъла. Ранн погледна назад. В светлите му очи се четеше ужас. На място останаха само двата робота, които заеха защитни пози, но без да стрелят — сякаш нямаха никакво желание да опитат.
Ларк знаеше, че би трябвало да се радва на всичко, обърнало в бягство враговете му. И все пак изпитваше неохота да се претърколи и да погледне назад. „Просто съм сигурен, че няма да ми хареса“, помисли си той.
Зловонната миризма на развалени яйца стана почти непреодолима и коридорът се изпълни със слабо сияние и тихо бръмчене, което идваше иззад него.
Събрал смелост, Ларк се приповдигна на обгорената си дясна ръка и се претърколи по гръб.
Само на няколко крачки от него, точно до пробитата в стената дупка, видя блестящо кълбо, приблизително три метра в диаметър и почти изпълващо коридора. Въпреки че имаше бронзов цвят, то като че ли се огъваше вълнообразно, докато бавно се плъзгаше напред, по-скоро като пълна с вода торба, отколкото като балон. Ларк си спомни живите клетки, които беше наблюдавал с любимия си микроскоп — когато той и другите мъдреци имаха време да се занимават с наука или поне с онова, което минаваше за наука на дивашкия Склон.
Клетка, многократно по-голяма от самия него. Жива.
И все пак Ларк незабавно разбра…
„Никога преди не съм виждал такава форма на живот.“
Докато се приближаваше към него, нещото издаваше пляскащи звуци. То се плъзна по краката му, после продължи нагоре и го обездвижи. Ларк усети вцепеняващ студ, който проникна в костите му.
Втора част
Класовете живот
Хилядолетия наред — още от заминаването на благословените Прародители — някои философски настроени дишащи кислород раси са си задавали въпроса за „пълнотата“.
Щом тук, в Петте свързани галактики, животът се среща толкова често, питат те, не трябва ли да очакваме, че ще го откриваме и навсякъде другаде?
Астрономите, са преброили седемстотин милиарда други галактически въртележки, овали и конгломерати от звезди, някои от които по-големи от нашата Галактика първа. Изглежда противно на всякаква логика тя да е единственото място, където е възникнал разум.
Каква загуба на потенциал, ако беше така!
Разбира се, това мнение не се споделя от всички. Някои от многобройните обществено-религиозни съюзи, съставляващи нашата разнообразна цивилизация, твърдят, че ние трябва да сме уникални, тъй като каквото и да е друго положение би било само подигравка с върховното величие на Прародителите. Други смятат тези милиарди галактики за небесни обиталища на царствените трансцендентни, завършили дългия процес на самоусъвършенстване в нашата равнина на реалността.