И все се стремим нагоре, дорде не чуем мамещия зов на приливите.
Три спирали символизират Старите, изящни и ведри, отказали се от космическите кораби, за да прегърнат живот, изпълнен със съзерцание. Уморени от лудешкия бяг. Оттеглили се, за да се самоусъвършенстват.
Те се готвят да се изправят пред Великия орач.
Четири спирали изобразяват Висшите трансцендентни, прекалено величествени за нашите сетива. Но съществуват!
Й мислят как да обгърнат всички равнища на пространството и всички времена.
Пет спирали бележат галактиките — огромни въртопи от сияйна светлина, — нашите островчета сред стерилния космос, заобиколени от загадъчна тишина. Те са във вечно въртене, хранят многобройните класове живот, постоянно свързани и вечни.
Или поне така ни уверяват…
Хари
Алармите пеят различни мелодии.
Някои пищят, за да привлекат вниманието ти и те будят от дълбок сън. Други карат вените ти да пулсират от адреналин. На борда на който и да е космически кораб има сирени, които предупреждават за сблъсък, вакуумни утечки или безброй други видове надвиснала смърт.
Но алармата, която Хари Хармс чуваше, не беше такава. Тя ужасяващо стържеше по самите му нерви.
„Не е спешно — сякаш нашепваше тихият звук. — Мога да почакам.
Но дори не си и помисляй пак да заспиш.“
Хари се претърколи и примижа към пулта до възглавницата му. Оттам многозначително го мамеха светещи символи. Но онези части от мозъка му, които се занимаваха с четене, не бяха създадени съвършено. Трябваше им известно време, за да загреят.
— Хм… — измърмори той. — А?
Сънят теглеше тялото му, все още изтощено след поредното дълго, самотно дежурство. Колко дури бяха изтекли, откакто се хвърли на койката си и се закле да подаде оставка, след като свърши това пътуване?
Сънят бе дошъл бързо, но не и спокойно. Тук, в Е-пространството, Хари винаги сънуваше.
Всъщност сънищата бяха част от работата му.
Насън често посещаваше степите на Хорст и виждаше прашните хоризонти от детството си. Забравен от Бога свят, покрит с тежки облаци, които скъпернически пазеха влагата си и не я споделяха със сухата земя. Обикновено се будеше от такива сънища с пресъхнали устни и отчаяно закопнял за глътка вода.
Други сънища го отнасяха на Земята — шумен град-планета, пълен с високи човеци, — чиито небостъргачи и тучна зеленина се бяха отпечатали в паметта му след единственото му кратко посещение там. Струваше му се, че това бе станало преди векове, в някакъв друг живот.
После идваха кошмарите за кораби — огромни бойни машини и напомнящи на луни нашественически съдове, — които блестяха на звездната светлина или бяха потънали в мътния блясък на ужасните си полета. Призрачни фрегати, надвиснали по-зловещо и страшно, отколкото в действителния живот.
Това бяха по-нормалните сънища, които се промъкваха в нощите му, стига да не го преследваха далеч по-странни видения. Обикновено мислите на Хари бяха изпълнени с въртящи се, замайващи алафори, които се вълнуваха и шепнеха с ексцентричната полулогика на Е-пространството. Дори добре защитената му стая не беше непроницаема за пипалата на антиреалността, които проникваха през преградите и опипваха съня му. Нищо чудно, че се събуждаше дезориентиран, стреснат от стържещата аларма.
Хари погледна към светещите букви — всяка усукана като някакъв безумен жив йероглиф и жестикулираща с идеограматичния синтаксис на галактически език номер седем. Накрая успя да се съсредоточи и си преведе съобщението на англически.
— Страхотно — сухо отбеляза той.
Очевидно отново се приближаваше патрулен кораб.
— Е, какво да се прави.
Алармата ускори темпо. Хари скочи от леглото и стъпи с боси крака върху студените плочи, което го накара да се разтрепери.
— А само като си помисля… че според тях съм имал дарба за такъв вид работа.
С други думи, трябваше да си поне малко луд, за да си подходящ за това.
Като се отърси от сънливостта, той се покатери по стълбата до наблюдателната платформа над стаята му — шестоъгълно помещение с максимална широчина шест метра и пулт за управление по средата. Хари заопипва с ръка, за да изключи алармата и кой знае как успя да натисне верния ключ, без да задейства някое от оръжията или да изхвърли атмосферата на станцията в Е-пространството. Влудяващият звук рязко спря.
— Уф… — въздъхна той и едва отново не заспа, застанал зад мекото командно кресло.
Но пък… ако наистина заспеше, можеше пак да засънува.
„Докато не ме пратиха тук, изобщо не разбирах „Хамлет“. Но сега ми се струва, че Шекспир трябва да е видял Е-пространството, преди да напише онова: „Да бъдеш или не.