— Наближаваме точката на прехвърляне — съобщи усилен от високоговорителите делфийски глас. Цвъртенето му означаваше, че диша обогатена с кислород вода, така че трябва да говореше от мостика. — Всички да се приготвят за прехвърлянето. Каа казва, че водачите ни се държат странно. Избрали са необикновен модел на подхождане и положението може да стане напечено!
Джилиън и Сара се вкопчиха в страничните облегалки на креслата си. Делфините в заседателната зала намагнетизираха краката на ходещите си устройства и ги залепиха за пода. Но аз и глейвърите нямаше какво друго да направим, освен да зяпаме с разширени очи. Погледнах към предния монитор и видях, че звездният пейзаж е разкъсан от абсолютна чернота. По екрана се сливаха компютърно генерирани линии и течаха цифри и глифове, които караха Сара възбудено да шепти.
Корабът пред нас, първият зангски глобус, потръпна почти с копнеж, когато се понесе под остър ъгъл към изкривяването…
После пропадна в посока, която не бих могъл да опиша, даже от това да зависеше животът ми.
Посока, за чието съществуване до този момент нямах ни най-малка представа.
Бързо погледнах към задния дисплей. На него се виждаше другото зангско кълбо, което се разкъсваше на части от постоянните яростни изстрели на отчаяния джофурски крайцер. Двете чудовища вече бяха почти едно до друго и продължаваха да ни следват с изравнено ускорение.
Един последен мощен залп разкъса зангския кораб на няколко отделни парчета.
За миг си помислих, че всичко е свършило.
Помислих си, че джофурите са победили.
После две от огромните парчета се извиха като живи пипала, залепиха се за блестящия метален корпус и започнаха да се разширяват.
Въпреки разстоянието и мъглявия образ, изпитах усещането за нещо, което опипва стените в търсене на отвор.
И тогава картината изчезна.
Завъртях се към главния монитор. Прехвърлянето беше започнало.
Каа
Пилотирането на космически кораб през точка на прехвърляне изискваше огромно майсторство. С тази задача не можеше да се справи машина или логичен алгоритъм.
Необходима бе интуиция, за да знаеш кога да освободиш фланговите полета, задържащи те за някоя блестяща нишка, и да избереш точно подходящия момент, за да извършиш скока — продължаващ едновременно секунди й еони, — над бездна, по-дълбока от вакуум… после да се вкопчиш в друга тясна непоследователност (без всъщност да се докосваш до смъртоносните й краища) и да я следваш до крайната си цел.
Дори нормалните точки на прехвърляне представляваха ураганни въртопи. Лабиринт от искрящи арки и гънки, които изкривяха космическата тъкан през много — а понякога и частични, — измерения.
Хаос от замайващи влакнести несъвършенства.
Тънки като паяжина пукнатини по огледалото на творението.
На онези, които притежаваха благоразумието да ги използват както трябва, сияйните нишки предлагаха огромни предимства. Безопасен път между галактиките, много по-кратък, отколкото през хиперпространството.
Но на глупавите и невнимателните носеха бърза и ужасна смърт.
Каа обичаше тези скокове повече от всичко друго в междузвездните полети. Нещо в тях отговаряше и на двете страни на неоделфинската природа.
Прибавените от човешките генетици нови мозъчни пластове му позволяваха да разглежда всяко влакно като цепнатина в квантовата метрика, останало, след като вселената бе изстинала от първичната свръхнагорещена пяна, сгъстявайки се като торта с многобройни пластове реалност и хиперпространство. В резултат се бяха получили дефекти — граници и пукнатини, — в които физичните закони се променяха и бяха възможни преки пътища. Каа възприемаше всичко това с помощта на специфични мисловни процеси, които капитан Крейдейки бе наричал „инженерен ум“.
Междувременно неоделфинът събираше и друга информация с по-стари органи, скрити дълбоко в черепа му. Древни участъци сива материя бяха настроени за слушане — за да чува свистящата структура на теченията или да преценява циклоидните ритми на вълните. Уредите анализираха плетеницата от праисторически топологични граници и му предаваха информацията под формата на сонарни образи. Каа почти интуитивно усещаше кога ще свърши някоя нишка и към кое съседно влакно трябва да скочи, за да насочи „Стрийкър“ по нов искрящ път към следващата му цел.
Веднъж Томас Орли беше сравнил този процес с „прескачане от един скоростен влак на друг по време на гръмотевична буря“.