Крейдейки го бе изразил по друг начин:
Дори в самото начало на експедицията, когато капитанът все още беше с тях и блестящият главен пилот на „Стрийкър“ Кийпиру извършваше най-сложните маневри, всички бяха съгласни, че нищо не може да се сравнява с хиперпространствените скокове на Каа — многообразие от дръзки, сякаш винаги безпогрешни прехвърляния. Веднъж, след поредица от абсурдно щастливи скокове, позволили му да счупи рекорд, поставен преди милиони години, и да стигне от Танит до Калафия за пет и четвърт миктаара, екипажът му даде специален прякор.
Късметлията.
На тринарен език тази дума-израз имаше много по-богат смисъл, отколкото на англически. Тя означаваше особена милост в морето на късмета, дълбокото царство на случайността, в което Ифни хвърляше заровете си и древни мечтатели напяваха песни, стари още преди да се родят звездите.
Това бе огромна чест. Но някои също твърдят, че веднъж заслужени, такива прозвища трудно могат да се запазят.
Започна да го губи по време на катастрофата на Оакка, онзи ужасен, предателски зелен свят. После всичко бързо полетя към пропастта. Когато „Стрийкър“ се скри сред камарата останки на джиджоския океан, вече почти никой не го наричаше Каа Късметлията.
Оттогава, само за няколко дни, съдбата му показа най-щастливото и най-жестокото си лице. Намери любовта си… и бързо я загуби, когато дългът го откъсна от любимата и с всяка изтичаща минута го отдалечаваше с парсеци от Пипоу.
„Точно в този момент тя най-много се нуждае от мен.“
Затова не се радваше на този полет из лабиринт от искрящи нишки. Помагаше му единствено трезвият професионализъм.
Каа се беше научил да не разчита на късмета.
Пълната с вода контролна зала зад него изглеждаше зловещо смълчана. Без да отваря очи и да нарушава съсредоточеността си, Каа усещаше, че другите неофини нервно сдържат инстинктивното си сонарно прещракване, за да не го смущават.
Имаха основание да са напрегнати. Това прехвърляне не бе като другите.
Причината блестеше точно пред „Стрийкър“ — огромен обект, който Каа възприемаше ту като гигантска медуза… ту като колосална сепия с пипала, по-големи от космически кораб. Побиваха го тръпки от нейния полутечен профил, преобразуван за пътуване през извитите вътрешности на точката на прехвърляне. Инстинктивно копнееше да избяга — да изключи фланговите полета и да скочи към която и да е нишка, независимо къде би могла да ги отведе, — само за да не е близо до това ужасно чудовище.
„Но сега то ни води. И даже да се опитаме да избягаме, зангите със сигурност ще ни убият.“
Каа чуваше приглушен вой, идващ от съседното сухо помещение — заседателната зала. Вече беше разпознал звуците, издавани от глейвърите, онези деволюирали същества от Джиджо, които доброволно се бяха върнали към животинска предразумност. Дори само това би било достатъчно, за да го накара да потръпне и без тази странна връзка, която създанията изглежда имаха със съвсем различен клас живот. Тя даваше на „Стрийкър“ възможност да избяга от джофурите, но на каква цена?
„Да се спасим от един жесток враг — помисли си той, — само за да се сблъскаме с друг, от който се страхува цялата галактическа цивилизация.“
Всъщност, такива дилеми вече ставаха обичайни за делфийския екипаж. Цялата вселена сякаш бе пълна с все по-ужасяващи препятствия.
„Приготвят се“, разбра Каа, когато пипалата на сепията пред тях леко запулсираха. Вече на два пъти това бе предшествало скокова маневра. И в двата случая трябваше да приложи цялото си умение, за да следва зангите, без да забие „Стрийкър“ в някоя недалечна влакнеста ексцентричност. Те използваха стил на прехвърляне, какъвто никога не бе виждал, и се движеха по нишки, по-скоро времеобразни, отколкото пространствени, предизвиквайки микропричинностни вълни, от които на всички в кораба им се гадеше. Методът на зангите му се струваше невероятно неефикасен. След всяка странна маневра — и разтърсващ неврален рефлекс — на Каа му се искаше да се върне обратно и да го направи по по-нормален начин.
„Навярно бих могъл да взема пътя за двойно по-малко време — ядосано си помисли той. — Стига да знаех къде отиваме.“
Наистина, резонансите се бяха променили, откакто бе използвал тази точка на прехвърляне — когато „Стрийкър“ беше избягал от ужасния Многоизмерен свят в опит да изпълни последния отчаян план на Джилиън… да поеме по „преждевремския път“ — търсейки убежище на далечния Джиджо. Събуждането на онзи втори ексцентричен възел край Измунути сигурно бе раздвижило първия. И все пак, просто трябва да имаше по-лесен начин да стигнат там, където искаха зангите…