И мястото, към което ни водеше.
В заседателната зала се разнесе всеобщо ахване, когато всички земянити едновременно изразиха една и съща емоция.
— О, не — изпъшка лейтенант Тш'т. — Това просто не е възможно!
Доктор Джилиън Баскин въздъхна.
— Не мога да повярвам! Всички онези премеждия… само за да се върнем пак тук!
Пред очите ми на главния екран се появи гледка, която отначало не бях в състояние да опиша. Някаква структура, черна колкото космоса. Едва когато Джилиън нареди на компютъра още повече да увеличи изображението, структурата изпъкна на фона с тъмнокехлибарено сияние.
Изглеждаше приблизително сферична, но цялата беше в шипове като онези бурови семена, които се забиват дълбоко в козината на краката ти. Помислих си, че трябва да е друг гигантски кораб, извисил се в ужасяваща близост.
После осъзнах — въпреки че продължавахме да летим с огромна скорост, — че големината на нещото се променяше съвсем бавно.
„Трябва да е ужасно огромно. По-голямо даже от зангския кораб!“
Жълтеникавото кълбо се носеше до „Стрийкър“ и потръпваше по начин, който ме правеше неспокоен. По високоговорителите отново се разнесоха стържещи звуци и глейвърите започнаха да олюляват големите си глави, да въртят изцъклените си очи и да вият.
— Казват, че трябва да ги последваме! — преведе машината Ние.
— Дали да не опитаме с-с-с точката на прехвърляне? — попита лейтенант Тш'т. — Можем бързо да с-с-се завъртим и да с-с-скочим вътре. Каа ще…
Джилиън поклати глава.
— Зангите няма да ни позволят да се отдалечим и на два метра от тях.
Раменете й увиснаха в човешката поза на отчаяние, която не можеше да имитира нито един хуун. Очевидно онова назъбено нещо беше мъчително познато на екипажа на „Стрийкър“.
Погледнах към Сара Куулън. Тя за пръв път изглеждаше също толкова объркана, колкото и аз, неспособна да проумее значението на гледката пред нас.
Единственият мъж-човек в залата издаде странен звук. Немият, който никога не говореше — Емерсън Данайт. По време на пътуването от Измунути той бе особено тих и мълчаливо наблюдаваше странните цветове в точката на прехвърляне, сякаш носеха повече смисъл, отколкото думите на представителите на собствения му вид.
Загледан в огромната бодлива топка, сега лицето му изразяваше същото удивление като на другарите му. Сара бързо отиде при Емерсън, хвана го за ръка и нежно му заговори.
Спомням си, че тогава си помислих: „Ако това място е довело земянитите до такова отчаяние, че да избягат на Джиджо, не се изненадвам, че не са очаровани пак да се върнат там“.
Иззад мен с благоговейна радост извика познат глас:
— Суперско!
Завъртях се навреме, за да видя Хък, която влизаше в заседателната зала, олюлявайки и четирите си подвижни г'кекски очи към големия екран.
— Онова нещо изглежда толкова готино. Какво е? Точно зад нея се появи друга моя приятелка. Урската й глава се издигаше върху висока, гъвкава шия и единствената й ноздра беше разширена от неприятната миризма на земянитски страх.
Пристигнал от друга посока, покрай колебаещата се на прага Ур-ронн грубо провря бронираното си тяло червен кхюин. Зрителният купол на Клещовръх се завъртя и той възбудено изщрака с щипки.
Трябваше да го очаквам, разбира се. Никой не ги бе канил, но ако приятелите ми имат някакъв общ инстинкт, въпреки междувидовите си различия, това е умението да подушват бедата и да се хвърлят право към нея.
— Хей, космати крака! — извика Хък и ме смушка с две от очните си стълбчета, докато другият чифт се напрягаше да погледне над тълпата пред екрана. — Я вземи да направиш нещо полезно. Разбутай тия рибоци, за да мога да виждам!
Потръпнах. Надявах се, че делфините са прекалено заети, за да обърнат внимание на нахалството й. Вместо да преча на екипажа, аз се наведох, хванах я за осите и я повдигнах над всички. (Младият г'кек не тежи много, макар че гърбът ми още заздравяваше и изпитвах болки всеки път, щом тя се завъртеше от възбуда.)
— Какво все пак е това нещо? — повтори Хък и посочи към огромната бодлива топка.
Лейтенант Тш'т повдигна лъскавата си глава от меката платформа на ходещото си устройство и насочи тъмното си око към моята г'кекска приятелка.
— Това е мястото, където ние, рибоците, бяхме подложени на ужасни с-с-страдания, преди да дойдем на твоя с-с-свят.
Ако бях човек, ушите ми щяха да пламнат от срам. Тъй като съм хуун, гръклянната ми торбичка изтътна извинителни умбли. Но Хък продължи, без да забелязва:
— Леле, колко е голямо!
Делфинът издаде сумтящ смях през влажния си дихателен отвор.