В пет часа след пладне, когато стигнаха крайната гара на тресавището, тя слезе от влака, защото тъй направи Фернанда. Качиха се на файтонче, която изглеждаше огромен прилеп, теглен от астматичен кон, и прекосиха безутешния град, по чиито безконечни и напукани от селитрата улици отзвъняваше упражнение за пиано, също като онова, което слушаше Фернанда в подиробедните почивки на ранната си младост. Качиха се в речен кораб, чието дървено колело вдигаше шум до небесата и чиято проядена от ръждата желязна обшивка бълваше пламъци като уста на пещ. Меме се заключи в каютата. Два пъти на ден оставяше Фернанда чиния с храна до леглото, и два пъти на ден я отнасяше непипната, не защото Меме бе решила да умре от глад, а защото я отвращаваше самият мирис на храна и стомахът й изхвърляше дори водата. И самата тя не знаеше тогава, че нейната плодовитост бе надхитрила парите от горчица, както Фернанда го узна чак почти една година по-късно, когато й занесоха детето. В душната каюта, замаяна от трептенето на железните стени и непоносимата воня на раздвижената от корабното колело тиня, Меме изгуби сметката на дните. Много време беше минало, откак видя последната жълта пеперуда да се разбива в крилата на вентилатора и прие за непоправима истина, че Маурисио Вавилония е умрял. Обаче не се остави да бъде победена от примирението. Все тъй мислеше за него в мъчителното прекосяване, върху гърба на муле, през умопомрачаващата висока гола степ, където се загуби Аурелиано Втори, търсейки най-красивата жена, която е имало върху земята, и когато изкачиха хребета по индиански пътища и влязоха в злокобния град, по чиито каменни улички отеква погребалният звън от камбаните на трийсет и две черкви. Тая нощ спаха в запуснатата грамадна къща, върху дебелите дъски, които Фернанда сложи на пода в обхванатото от буренака помещение, и се загърнаха в парцалаци от завеси, които откъснаха от прозорците и които се дробяха при всяко обръщане на тялото. Меме узна къде бяха, защото сред уплахата на безсъницата видя да преминава облеченият в черно благороден господин, когото една далечна предколеда докараха в къщата в оловен ковчег. На другия ден, след богослужение, Фернанда я отведе в мрачно здание, и Меме незабавното разпозна по спомените, с които майка й обичаше да възкресява обителта, където я бяха възпитали за царица, и тогава разбра, че бяха стигнали края на пътуването. Докато Фернанда говореше с някого в съседния кабинет, тя остана в салона, шахматно покрит от големи блажни платна с колониални архиепископи, трепереща от студ, защото още носеше етаминен костюм с черни цветенца и коравите високи обувки, подпухнали от леда на голата степ. Стоеше права насред салона и мислеше за Маурисио Вавилония под жълтата струя на стъклописите, когато от кабинета излезе много красива послушница, носеща куфарчето й с бельото за три преобличания. Минавайки край Меме, тя й протегна ръка, без да спира.
— Да вървим, Рената — каза й тя.
Меме улови ръката и се остави да бъде водена. Последния път, когато Фернанда я видя, тя се мъчеше да изравни крачката си с тая на послушницата и зад нея се спускаше желязното резе на вътрешното помещение, където не влизат мъже. Все още мислеше за Маурисио Вавилония, за неговия мирис на масло и пеперуденото му кръжене, и щеше да продължава да мисли за него всеки ден от своя живот чак до далечната есенна предутрин, когато щеше да умре от старост, с променените си имена и без никога дума да е продумала, в някаква мрачна болница на Краков.
Фернанда се завърна в Макондо с влак, пазен от въоръжени полицаи. По време на пътуването забеляза напрежението на пътниците, военните приготовления в селищата край линията и въздуха, разреден от увереността, че ще се случи нещо сериозно, но не получи сведения, докато не стигна в Макондо и не й разказаха, че Хосе-Аркадио Втори подбуждал към стачка трудещите се от банановото дружество. „Само това ни липсваше — рече си Фернанда. — Безвластник в семейството.“ Стачката избухна подир две седмици и нямаше драматичните последици, от които се бояха. Работниците се стремяха да не ги принуждават да режат и товарят банани в неделя и искането изглеждаше толкова справедливо, че дори отец Антонио-Исабел се намеси да ходатайствува в негова полза, защото го намери съобразно закона божи. Победата на акцията, както и на други, вдигнати в следващите месеци, измъкна от безименността безцветния Хосе-Аркадио Втори, за когото обикновено се казваше, че само го бивало да пълни селището с френски курви. Със същата поривиста решителност, с която изтрепа своите бойни петли, за да основе едно безумно корабоплавателно предприятие, той се бе отказал от длъжността групов надзирател в банановото дружество и взе страната на трудещите се. Съвсем скоро го посочиха, че бил таен сътрудник на някакво международно съзаклятие против обществения ред. Една нощ, сред стъмнената от мрачни слухове седмица, той се измъкна по чудо от четири револверни изстрела, дадени срещу него от някакъв непознат, когато излизаше от тайно заседание. Толкова напрегната бе обстановката в последвалите месеци, че дори Урсула я долови в тъмнотията на своя ъгъл и й се стори, че отново изживява смутните времена, когато Аурелиано мъкнеше в джоба си хомеопатичните топчета на подривната дейност. Опита се да поговори с Хосе-Аркадио Втори, за да го извести относно тоя предхождащ случай, но Аурелиано Втори я уведоми, че от нощта на покушението не се знаело неговото местонахождение.