Наистина след дни на сложен и усърден труд бяха го постигнали. Урсула беше щастлива и дори благодари богу за измислянето на алхимията, докато хората от селото се блъскаха в лабораторията и им поднасяха сладко от гуайяба11 и сухи питки, за да отпразнуват чудото, а Хосе-Аркадио Буендия ги оставяше да видят тигела с изтръгнатото злато, като че ли току-що го е изобретил той самият. От толкова показване накрая се изправи пред своя по-голям син, който в последно време се мярваше от дъжд на вятър из лабораторията, сложи пред очите му сухата и жълтеникава бърканица и го запита:
— На какво ти прилича?
Хосе-Аркадио чистосърдечно отвърна:
— На кучешко лайно.
Баща му го перна здраво с опакото на ръката през устата и кръвта, и сълзите рукнаха. Същата нощ Пилар Тернера налучкваше стъкленицата и памуците в тъмнината, слагаше му компреси от арника12 и му направи всичко, каквото си поиска, за да го люби, без да го нарани, и това не го подразни. Достигнаха такова състояние на близост, че след миг, без да си дават сметка, говореха шепнешком.
— Искам да бъда само с тебе — казваше той. — Тия дни ще разправя на всички и край на криениците.
Тя не се помъчи да го усмири.
— Много хубаво ще бъде — рече. — Самички ли сме, ще оставяме лампата запалена, та да се виждаме добре, и аз ще мога да викам, колкото си искам, без на някого да му влиза в работата, а ти да ми казваш на ухото всякакви мръсотии, каквито ти хрумват.
Тоя разговор, хапливата злоба, която изпитваше към баща си, и неминуемата възможност за една безмерна любов му вдъхнаха спокойна смелост. Непринудено, без никаква подготовка, той разказа всичко на брат си.
Най-напред малкият Аурелиано разбираше само заплахата, огромната възможност от опасност, която криеха братовите му преживелици, ала не успяваше да схване омаята на целта. Малко по малко той се зарази от смутно безпокойство. Караше го да разправя и най-дребните премеждия, отъждествяваше се с насладата и страданието на брата, чувствуваше се изплашен и щастлив. Чакаше го буден до разсъмване в самотното легло, чиято рогозка сякаш беше от жарава и си говореха все така, без да им се доспива, чак до времето за ставане, и съвсем скоро и двамата страдаха от една и съща сънливост, и изпитваха едно и също пренебрежение към бащината си алхимия и мъдрост, и се укриха в самотата. „Тия деца ходят като завеяни — казваше Урсула. — Сигурно имат глисти“. Направи им отвратителна преварка от счукано пайко13, която и двамата изпиха с непредвидена твърдост. Тогава Аурелиано не само можа да разбере, но и да изживее като нещо собствено братовите си премеждия, защото веднъж, когато последният му обясняваше с много подробности механизма на любовта, той го прекъсна, за да попита:
— Какво се чувствува?
Хосе-Аурелиано му отговори начаса:
— Нещо като земетресение.
Един януарски четвъртък в два часа след полунощ се роди Амаранта.14 Преди някой да влезе в стаята, Урсула най-зорко я огледа. Беше лека и водниста като гущер, но всичките й части бяха човешки. Аурелиано разбра за новината едва когато забеляза, че къщата е пълна с хора. Закрилян от бъркотията, той излезе да търси брат си, който от единайсет часа не беше в леглото, и това бе толкова поривисто решение, че не смогна и да се попита как ще го измъкне от спалнята на Пилар Тернера. Няколко часа се навърта около къщата и подсвирва уговорените повиквания, чак докато близостта на зората го принуди да се върне. В стаята на майка си завари Хосе-Аркадио да играе с току-що родената сестричка и лицето му беше повече от самата невинност.
Урсула едва изкара четирийсетдневния си отдих и циганите отново дойдоха. Бяха същите циркаджии и жонгльори, които донесоха леда. За разлика от племето на Мелкиадес те за кратко време бяха доказали, че не са вестители на новото, а търгаши на развлечения. Дори когато донесоха леда, те не го разгласиха заради ползата му в живота на хората, а като прост цирков номер. Този път между много други дяволски играчки носеха една хвърчаща рогозка. Но не я предложиха като съществен принос в развитието на превоза, а като вещ за отмора. Хората разбира се, изровиха последните си късчета злато, за да се насладят на един бегъл полет над селските къщи. Закриляни от прелестната безнаказаност на всеобщото безредие, Хосе-Аркадио и Пилар изживяха часове на облекчение. Те бяха двама щастливи годеници сред множеството и дори започнаха да подозират, че любовта може да бъде едно по-уталожено и дълбоко чувство, отколкото развихреното, но мигновено щастие на тайните им нощи. Пилар обаче строши очарованието. Поощрявана от възторга, с който Хосе-Аркадио се наслаждаваше на присъствието й, тя сбърка начина и случая и само с един удар стовари света върху него.
14