След полунощ се изля пороен дъжд. Хосе-Аркадио Втори не знаеше къде е скочил, но знаеше, че върви ли в посока, обратна на влака, ще стигне Макондо. След повече от тричасово ходене, изквасен до кости, с ужасно главоболие, различи първите къщи под светлината на съмването. Привлечен от миризмата на кафе, влезе в някаква кухня, където една жена с дете на ръце се беше навела над печката.
— Добро утро — каза изнемогнал. — Аз съм Хосе-Аркадио Втори Буендия.
Произнесе цялото име, буква по буква, за да се убеди, че е жив. Добре и стори, защото жената бе помислила, че е някакво привидение, когато видя на вратата оваляната мрачна фигура, с изпоцапани от кръв глава и дрехи, и докосната от тържествеността на смъртта. Познаваше го. Занесе Одеяло да се загърне, докато се сушат дрехите на печката, стопли му вода да си промие раната, която беше само разкъсване на кожата, и му даде чиста пелена да си превърже главата. После му поднесе чаша кафе без захар, както й бяха казали, че го пият Буендиовци, и разгърна дрехите до огъня.
Хосе-Аркадио Втори не продума, докато не доизпи кафето.
— Трябва да бяха около три хиляди — измърмори той.
— Какво?
— Мъртвите — поясни. — Трябва да бяха всички, които се намираха на гарата.
Жената го измери с жалостив поглед. „Тук не е имало убити — каза тя. — От времената на чичо ти, полковника, не се е случвало нищо в Макондо.“ В три кухни, където спира Хосе-Аркадио Втори преди да стигне в къщи, му казаха същото: „Не е имало убити.“ Мина през площадчето на гарата и видя масите с фританги, натрупани една върху друга, но и там не намери никаква следа от клането. Улиците бяха пусти под упорития дъжд и къщите затворени, без следи от вътрешен живот. Единствената човешка вест беше първото клепало за богослужение. Подвикна пред вратата на къщата на полковник Гавилан. Бременна жена, която бе виждал много пъти, затвори вратата под носа му. „Замина — рече тя уплашена. — Върна се в своя край.“ Главният вход на теления кокошарник беше охраняван, както винаги, от двама местни полицаи, които изглеждаха от камък под дъжда, с мушамени дъждобрани и шлемове. В своята странична уличка антилските негри пееха хорово съботните псалми. Хосе-Аркадио Втори прескочи дворната ограда и влезе в къщи през кухнята. Санта София де ла Пиедад едва повиши глас. „Да не те вижда Фернанда — каза. — Преди малко ставаше.“ Сякаш изпълнявайки мълчаливо съглашение, тя отведе сина си в стаята с цукалата, стъкми му разнебитения нар на Мелкиадес и в два часа, докато Фернанда спеше подиробедната си почивка, му подаде през прозореца чиния с храна.
Аурелиано Втори бе спал в къщи, защото там го завари дъждът, и в три часа след пладне все още чакаше да спре. Осведомен от Санта София де ла Пиедад, в същия час посети брат си в стаята на Мелкиадес. И той не повярва на мълвата за клането, нито за кошмара с натоварения с мъртъвци влак, който пътувал към морето. Предишната нощ бяха чели извънредна национална разпоредба, за да известят, че работниците се били подчинили на заповедта да опразнят гарата и че се отправили по домовете си в миролюбиви кервани. Разпоредбата осведомяваше също, че профсъюзните ръководители, с повишен родолюбив дух, били свели исканията си до две точки: преустройство на медицинските служби и построяване на клозети в жилищата. По-късно бе съобщено, че когато военните власти постигнали споразумението с работниците, побързали да съобщят това на сеньор Браун и последният не само бил приел новите условия, но предложил да заплати тридневни всенародни веселия, за да се отпразнува краят на раздора. Само че когато военните го попитали за каква дата може да се оповести подписването на споразумението, той погледнал през прозореца разчертаното, от светкавици небе и направил дълбоко изражение на неизвестност.