— Колко души живеят в тази къща? — попита той.
— Петима.
Офицерът очевидно не разбра. Спря погледа си в пространството, където Аурелиано Втори и Санта София де ла Пиедад продължаваха да виждат Хосе-Аркадио Втори, и последният също си даде сметка, че военният го гледа, без да го вижда. После загаси светлината и залости вратата. Когато заговори на войниците, Аурелиано Втори разбра, че младият военен бе видял стаята със същите очи, с които я видя полковник Аурелиано Буендия.
— Вярно е, че никой не е идвал в тази стая поне един век — рече офицерът на войниците. — Там трябва да има даже кобри.
Щом се затвори вратата, Хосе-Аркадио Втори беше уверен, че войната е свършила. Преди години полковник Аурелиано Буендия му бе говорил за омаята на войната; и се бе помъчил да я покаже с безброй примери, изведени от собствения му опит. Беше му повярвал. Но в нощта, когато военните го гледаха, без да го видят, докато мислеше за напрежението от последните месеци, за мерзостта на затвора, за суматохата на гарата и за натоварения с мъртъвци влак, Хосе-Аркадио Втори стигна до заключение, че полковник Аурелиано Буендия не е бил повече от измамник или простак. Не разбираше, че са му били нужни толкова много думи, за да обясни какво се чувствува на война, щом една-единствена дума стигаше: страх. В стаята на Мелкиадес, напротив, закрилян от свръхестествената светлина, от шума на дъжда, от усещането, че е невидим, той намери покоя, който не бе имал нито за миг а предишния си живот, и единственият страх, който остана, беше да не го заровят жив. Разказа това на Санта София да ле Пиедад, която му носеше всеки ден храна, и тя му обеща, че ще се бори да е жива и отвъд своите сили, за да се увери, че ще го заровят мъртъв. Извън всякаква боязън, Хосе-Аркадио Втори тогава се посвети да преповтаря много пъти пергаментите на Мелкиадес, и то с толкова по-голямо удоволствие, колкото по-малко ги разбираше. Привикнал към шума на дъжда, който след два месеца се превърна в нова форма на тишината, неговата самота бе смущавана единствено от влизанията и излизанията на Санта София де ла Пиедад. Затова я помоли да оставя храната върху перваза на прозореца и да тури катинар на вратата. Останалите от семейството го забравиха. Включително Фернанда, която нямаше нищо против да го остави там, щом узна, че военните са го видели, без да го познаят. След шестмесечно заключване, нали военните си бяха отишли от Макондо, Аурелиано Втори махна катинара, търсейки някого, с когото да разговаря, докато отмине дъждът. Откак отвори вратата, почувствува се нападнат от зловонието на цукалата, които бяха поставени върху пода и всичките по много пъти използувани. Хосе-Аркадио Втори, погълнат от козина, безразличен към разредения от отвратителни пари въздух, все тъй четеше и препрочиташе неразбираемите пергаменти. Беше озарен от серафимски бляськ. Едва-едва повдигна поглед, когато усети да се отваря вратата, ала на брат му бе достатъчен оня поглед, за да види в него повторена непоправимата участ на прадядото.
— Бяха повече от три хиляди — това бе всичко, което каза Хосе-Аркадио Втори. — Сега съм уверен, че бяха всички, които се намираха на гарата.
Валя четири години, единайсет месеца и два дни. Имаше времена на ръмене, когато всичко живо си облече официални дрехи и направи изражение на оздравяващ, за да отпразнува спирането на дъжда, но скоро привикнаха да тълкуват затихванията като предвестия за усилване. Небето се продънваше в шумни бури, а Северът пращаше урагани, които разпердушиниха покриви и събориха стени и изровиха от корен последните чукани от насажденията. Както се случи по време на чумата-безсънница, която Урсула взе да си припомня в ония дни, самото бедствие внушаваше защити срещу досадата. Аурелиано Втори бе един от ония, които направиха най-много, за да не се оставят да бъдат победени от безделието. Бе отишъл в къщи по някаква случайна работа в нощта, когато сеньор Браун свика бурята, и Фернанда се помъчи да му помогне с полуизтърбушения чадър, който намери в някакъв шкаф. „Не трябва — каза той. — Ще остана тука, докато спре.“ Не беше, разбира се, едно неизбежно обещание, но той за малко да не го изпълни в буквален смисъл. Тъй като дрехите му бяха в дома на Петра Котес, всеки три дни сваляше тия, които носеше, и чакаше по долни гащи, докато перяха. За да не скучае, отдаде се на задачата да поправи многобройните повреди из къщата. Намести панти, смаза ключалки, завинти халки за хлопане и потегна брави на прозорци. В продължение на няколко месеца го гледаха да се мъкне с кутия сечива, които навярно бяха забравили циганите по времето на Хосе-Аркадио Буендия, и никой не узна дали от неволната гимнастика, дали от зимната скука или от принудителното въздържане, ала търбухът му полека-лека спадна като мях, а лицето му на блажена костенурка стана по-малко налято и двойната гуша не толкова изпъкнала и накрая целият беше не толкова дебелокож и можеше да си връзва отново връзките на обувките. Виждайки го да поставя брави и да разваля часовници, Фернанда се запита дали не изпада и той в порока да прави, за да разваля, както полковник Аурелиано Буендия със златните рибки, Амаранта с копчетата и погребалния покров, Хосе-Аркадио Втори с пергаментите и Урсула със спомените. Ала не излезе вярно. Лошото беше, че дъждът разбъркваше всичко и най-безводните машини пускаха цветя помежду зъбчатките, ако не ги смазваха на три дни, и нишките на брокатите ръждясваха и се раждаха шафранови водорасли по мокрите дрехи. Атмосферата беше толкова влажна, че рибите биха могли да влизат през вратите и да излизат през прозорците, плувайки из въздуха на помещението. Една сутрин Урсула се събуди от усещането, че гасне в някакъв блажен припадък, и вече бе помолила да заведат отец Антонио-Исабел, макар и на носилка, когато Санта София де ла Пиедад откри, че гърбът й е облепен с пиявици. Откъснаха ги една по една, като ги пърлеха с главни, преди те да я дообезкървят. Стана нужда да изкопаят вади, за да обезводнят къщата и да я отърват от жаби и охлюви, тъй че да могат да изсъхнат подовете, да се махнат тухлите под краката на леглата и отново да се ходи с обувки. Улисан с многобройните дреболии, изискващи неговото внимание, Аурелиано Втори не разбра, че остарява до следобеда, в който се улови, че съзерцава преждевременното спускане на подиробеда от един люлеещ се стол и мисли за Петра Котес, без да потръпне. Не би имал нищо против да се върне към безвкусната любов на Фернанда, чиято красота бе отлежала със зрелостта, но дъждът го бе поставил извън всякаква страстна нужда и му бе внушил гъбестото спокойствие на нежеланието. Развесели се, мислейки си за нещата, които би могъл да направи някога с този дъжд, който валеше вече от година. Той бе един от първите донесли цинкови листове в Макондо, много преди банановото дружество да ги извади на мода, само за да покрие с тях спалнята на Петра Котес и да се наслаждава на впечатлението за дълбока задушевност, която по онова време създаваше у него пукането на дъжда. Но дори и тия лудешки спомени от неговата смешновата младост го оставяха хладнокръвен, сякаш в последния пир бе изчерпал дяловете си от сласт и беше му останала само чудната отплата да може да ги възкресява без горчивина и разкаяние. Би могло да се помисли, че потопът му е дал възможност да седне да размишлява и че сноването на клещите и тенекиите бе пробудило у него късната скръб по толкова полезни работи, които би могъл да направи и не направи в живота си, ала нито едното, нито другото беше вярно, защото изкушението по домоседството и къщовничеството, което се навърташе край него, не беше плод на премисляне, нито пък назидание. То идваше у него от много по-далече, изровено от тризъбеца на дъжда, от времената, когато той четеше в стаята на Мелкиадес дивните басни за хвърчащи килими и китове, които се хранят с кораби и екипажите им. Из ония дни по недоглеждат на Фернанда, в пруста се появи малкият Аурелиано и дядо му узна тайната на неговата самоличност. Отряза му косата, облече го, научи го да изгуби страх от хората и съвсем скоро видя, че беше един законен Аурелиано Буендия, с високите си скули, с учудения поглед и самотническия си вид. За Фернанда това бе почивка. Отдавна бе измерила величината на своята надменност, ала не намираше как да я поправи, защото колкото повече мислеше за средствата, толкова по-не