Фернанда наистина вярваше, че съпругът й чака да спре дъждът, за да се върне при държанката. В първите месеци на дъжда тя се боеше, че ще опита да се прокрадне до нейната спалня и че ще преживее срама да му разкрие, че е негодна за примирение още от раждането на Амаранта-Урсула. Тая беше причината за припряната и преписка с невидимите лекари, прекъсвана от честите злополучия с пощата. През първите месеци, когато се узна, че влаковете поради бурята излизали от релсите, едно писмо от невидимите лекари й показа, че нейните се губят. По-късно, когато секнаха връзките с незнайните й кореспонденти, тя сериозно помисли да сложи тигровата маска, която използува мъжът й на кървавия карнавал, за да накара да я прегледат с лъжливо име лекарите на банановото дружество. Но едно от многото лица, които често минаваха през къщата и носеха неблагодарните вести за потопа, й бе казало, че дружеството дига диспансерите си, за да ги откара в земи, където дъждът преставал. Тогава изгуби надежда. Примири се и зачака да отмине дъждът и да се възстанови пощата, и между другото облекчаваше потайните си болки с лекове от собственото си вдъхновение, защото би предпочела да умре, отколкото да се постави в ръцете на единствения лекар, останал в Макондо — причудливия французин, който се хранеше с магарешки треви. Беше се сближила с Урсула, надявайки се, че тя ще знае някакво облекчително средство за нейните неволи. Но мъчителният навик да не назовава нещата с тяхното име я накара да постави предното в задното, и да замести роденото с изхвърленото, и да замени течения с парения, та всичко да бъде не толкова срамно, и Урсула разумно заключи, че смущенията не са маточни, ами чревни, и я посъветва да вземе на гладно кесийка каломел. Да не беше това страдаше, което не би имало нищо срамно за някой, който не е болен и от срамливост, и да не беше губенето на писмата, за Фернанда не би имал значение дъждът, защото в крайна сметка за нея целият живот беше минал така, сякаш зад стъклото валеше непрестанно. Не промени разписанията, нито пощади обредите. Когато масата все още стоеше повдигната върху тухли и столовете поставени върху дъски, за да не си мокрят нозете сътрапезниците, тя продължаваше да поднася с ленени покривки и китайски съдове и да пали свещниците на вечеря, защото смяташе, че бедствията не могат да се използуват като предлог за разпускане на нравите. Никой не се бе показал повторно на улицата. От Фернанда да зависеше, не биха го направили никога вече, не само откак почна да вали, но и от много по-рано, тъй като смяташе, че вратите са измислени да бъдат затваряни, и че любопитството към онова, което става по улицата, е работа на пачаври. Обаче първа тя надзърна, когато известиха, че минава погребението на полковник Херинелдо Маркес, макар че онова, което видя тогава през открехнатия прозорец, я остави в такова състояние на огорчение, че дълго-дълго се разкайваше за своята слабост.
Човек не би могъл да си представи по-безутешно шествие. Бяха сложили ковчега върху волска кола, над която построиха навес от бананови листа, ала натискът на дъжда беше толкова силен и улиците толкова затлачени, че на всяка крачка колелата затъваха и навесът без малко да се разпердушини. Струите тъжна вода, падащи върху ковчега, полека-лека наквасваха знамето, което бяха сложили отгоре му и което беше всъщност мръсното от кръв и барут знаме, отхвърлено от най-достойните някогашни бойци. Върху ковчега бяха положили и сабята с пискюли от мед и коприна, същата, която полковник Херинелдо Маркес провесваше на закачалката в салона, за да влезе незащитен в шивалнята на Амаранта. Зад колата, някои боси и всички с панталони до коляно, цамбуркаха из калта последните оцелели от Нерландската капитулация, хванали в една ръка бастун от естествено усукан корен и в друга венеца от обезцветени под дъжда изкуствени цветя. Появиха се като някакво недействително видение по улицата, която все още носеше името на полковник Аурелиано Буендия, и на минаване всички изгледаха къщата и завиха край ъгъла на площада, където трябваше да поискат помощ, за да измъкнат заседналата кола. Урсула бе накарала Санта София де ла Пиедад да я отнесе до вратата. Проследи толкова внимателно неволите на погребението, че никой не се усъмни, че го вижда, най-вече защото вдигнатата й ръка на архангел вестител се движеше заедно с кандилканията на колата.