Амаранта-Урсула и малкият Аурелиано щяха да запомнят потопа като щастливо време. Въпреки суровостта на Фернанда те цамбуркаха из блатата по двора, ловяха гущери, за да ги разчекват, и играеха на „отрови супа“, сипвайки прах от криле на пеперуди в тенджерата при недоглежданията на Санта София де ла Пиедад. Урсула беше най-забавната им играчка. Имаха я за грохнала голяма кукла, която отнасяха и донасяха из ъглите, предрешена с цветни парцали и с изрисувано в сажди и чернилка лице, и един път без малко да й изтърбушат очите, както правеха на жабите с градинарските ножици. Нищо не ги караше да се веселят толкова шумно, както нейните бълнувания. Наистина, вероятно нещо бе се случило в мозъка й на третата година от дъжда, защото полека-лека изгуби усет за действителността и дотолкова бъркаше сегашното време с далечни епохи на своя живот, че веднъж прекара три дни в безутешен плач за смъртта на Петронила Игуаран, прабаба й, погребана преди повече от век. Потъна в толкова нелепо състояние на обърканост, та вярваше, че малкият Аурелиано е нейният син, полковникът, по времето, когато го заведоха да види леда, и че Хосе-Аркадио, тогава в семинарията, е първородният и син, заминал с циганите. Толкова много говори за семейството, че децата се научиха да й устройват въображаеми гостувания на същества не само отдавна-отдавна умрели, но и живели в различни времена. Седнала в леглото, с покрита от пепел коса и забулено в червена кърпа лице, Урсула беше щастлива сред недействителния род, който децата описваха, без да пропускат подробности, сякаш наистина го бяха познавали. Урсула разговаряше с дедите си за събития, предхождащи нейното собствено съществуване, наслаждаваше се на вестите, които й донасяха, и плачеше с тях за умрели много по-наскоро, отколкото самите събеседници. Децата скоро забелязаха, че в течение на тия призрачни гостувания Урсула винаги поставяше въпрос, предназначен да установи кой е занесъл в къщата по време на войната гипсов свети Йосиф в естествен размер, за да го пазели, докато отминел дъждът. Тъй Аурелиано Втори си спомни за богатството, закопано в място, което само Урсула знаеше, но бяха безполезни въпросите и хитрите уловки, които му хрумваха, защото в лабиринтите на своето бълнуване тя изглежда пазеше едно странично поле от умствена яснота, за да защищава оная тайна, която щеше да разкрие само на онзи, който докаже, че е истинският стопанин на погребаното злато. Беше толкова изкусна и толкова точна, че когато Аурелиано Втори подучи един от другарите си по хапване и пийване да мине за собственика на състоянието, тя го оплете в изчерпателен и осеян с тънки клопки разпит.
Убеден, че Урсула ще отнесе тайната в гроба, Аурелиано Втори нае група изкопчии под предлог да построели канали за отводняване в предния и задния двор и сам надупчи почвата с железни шишове и с всякакви уреди за откриване на метали, без да намери нищо, което да прилича на злато в тримесечните изнурителни обследвания. По-късно прибягна до Пилар Тернера с надежда, че картите ще видят повече, отколкото копачите, но тя започна с обяснението, че е: безполезен всякакъв опит, докато не друг, а Урсула не сече тестето. Потвърди в замяна съществуването на съкровището с точност, че са седем хиляди двеста и четиринайсет монети, закопани в три брезентови чувала с мрежи от медна жица, в кръг с радиус от сто двайсет и два метра, ако се вземе за център леглото на Урсула, но предупреди, че няма да бъде намерено, преди да спре дъждът и преди слънцата на три последователни юнски месеца да превърнат в прах калищата. Изобилието и обстойната неяснота на сведенията се сториха на Аурелиано Втори толкова подобни на спиритическите басни, че настоя в своите начинания, въпреки че беше август и би било нужно да чака поне три години, та да задоволи условията на предвиждането. Първо го учуди, макар в същото време да увеличи неговото объркване, потвърждението, че има точно сто и два метра от леглото на Урсула до оградата на задния двор. Фернанда се побоя да не би да е толкова луд, колкото брат му близнака, когато го видя да прави измерванията, и още повече, когато заповяда на групите изкопчии да задълбаят още с метър ямите. Плячка на изследователско безумие, сравнимо само с онова на прадядо му, когато диреше пътя към изобретенията, Аурелиано Втори изгуби последните торби с мазнина, които му оставаха, и някогашната прилика с брата близнак отново изпъкна не само поради отъняването на фигурата, но и заради отдалечения вид и вглъбеността. Повече не се загрижи за децата. Ядеше по кое да е време, оплескан от краката до главата, и го вършеше в някой ъгъл на кухнята и едва-едва отговаряше на случайните въпроси на Санта София де ла Пиедад. Виждайки го да работи по този начин, както никога не бе сънувала, че може да го направи, Фернанда помисли, че безстрашието му е грижовност и че ламтежът му е самоотверженост, и че дебелоглавието му е упоритост, и това ухапа вътрешностите й поради свирепостта, с която бе дрънкала срещу неговата мърлявост. Ала на Аурелиано Втори тогава не му беше до милозливи помирявания. Потънал до шия в тресавище от мъртви клонаци и изгнили цветя, той преобърна и налице, и наопаки почвата в градината, след като бе свършил в предния и задния двор, и продупчи толкова дълбоко основите под източния трем на къщата, че една нощ всички се събудиха ужасени от нещо, което, изглежда, беше някакъв гибелен трус както заради трептенията, така и заради ужасяващото подземно скърцане, а то три помещения се свличаха и беше зейнала пукнатина, от която човек тръпки го полазваха, от пруста до спалнята на Фернанда. Аурелиано Втори пак не се отказа от изследването. Дори когато вече се бяха свършили и последните надежди и единствено, изглежда, имаха някакъв смисъл предсказанията на картите, той подсили нащърбените основи, позакърпи пукнатината с хоросан и продължи да копае откъм западната страна. Все още беше там втората седмица на следващия юли, когато дъждът почна да утихва и облаците малко по малко се издигнаха, и се видя, че всеки миг ще престане да вали. Тъй и стана. Един петък в два часа след пладне светът бе осветен от глупаво, алено и грапаво като тухлен прах слънце, почти толкова свежо, колкото водата, и не валя в продължение на десет години.