— Благословен да е господ-бог! — възкликна тя, сякаш бе видяла всичко. — Толкова да се мъча да ти внуша добрите порядки, а ти накрая да заживееш като свиня.
Хосе-Аркадио Втори все тъй препрочиташе пергаментите. Единственото видимо нещо в чорлавата неразбория от коси бяха зъбите под ивици зеленява тиня и неподвижните очи. Разпознал гласа на прабаба си, той помръдна глава към вратата, понечи да се усмихне, и без да знае това, повтори някогашни думи на Урсула.
— Какво искате? — промърмори той. — Времето минава.
— Така е — рече Урсула, — ама не чак толкова.
Казвайки го, осъзна, че дава същия отговор, който получи от полковник Аурелиано Буендия в килията му на смъртник и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се бе съгласила, а се върти в кръг. Но и тогава не даде възможност на примирението. Сгълча Хосе-Аркадио Втори, сякаш беше някое дете, и настоя да се изкъпе и обръсне и да й заеме силата си, за да довъзстанови къщата. Самата мисъл да напусне стаята, която му бе предоставила покой, ужаси Хосе-Аркадио Втори. Извика, че няма човешка власт, способна да го накара да излезе, защото не иска да види влака с двеста вагона, натоварени с мъртъвци, който всяка вечер потегля от Макондо към морето. „Всички, които бяха на гарата — викаше. — Три хиляди четиристотин и осем.“ Едва тогава Урсула разбра, че той се намира в свят на мрачини, много по-непрогледен, отколкото нейния, толкова непристъпен и самотен, колкото онзи на прадядото. Остави го в стаята, но постигна да не слагат вече катинара, да чистят всеки ден, да изхвърлят пукалата на бунището, да оставят само едно, и да поддържат Хосе-Аркадио Втори такъв чист и спретнат, какъвто бе прадядото в дългото си пленничество под кестена. Отначало Фернанда тълкуваше оная шетня като пристъп на старешка лудост и едва-едва сдържаше раздразнението си. Но Хосе-Аркадио по онова време й извести от Рим, че възнамерявал да отиде в Макондо, преди да даде обет, и добрата вест й вдъхна такова въодушевление, че изневиделица се видя да полива цветята по четири пъти на ден, за да не би синът й да си създаде лошо впечатление за къщата. Същият този подтик я накара да ускори преписката с невидимите лекари и да възобнови в пруста саксиите с папрат и ореган и съдините с бегонии много преди Урсула да узнае, че са били разрушени от опустошителския бяс на Аурелиано Втори. По-късно продаде сребърния сервиз и купи керамични сервизи за ядене, супници и черпаци, сплавени от цинк, олово и калай, и прибори от алпака и обедни с тях шкафовете, привикнали с порцелана на Индийското сдружение и чешкия кристал. Урсула се мъчеше да иде все по-далеч. „Да се отворят врати и прозорци — викаше. — Да се сготви месо и риба, да се купят най-големите костенурки, да дойдат другоземците да простират рогозките си из ъглите и да пикаят върху розите, да сядат на масата да ядат по колкото си пъти искат, и да се уригват, и да плямпат, и с ботуши да изпоцапат всичко, и да правят с нас каквото си щат, защото това е единственият начин да се изплаши разрухата.“. Но това бе празна самоизмама. Беше вече прекалено стара и живееше в излишък, за да повтори чудото с карамеловите животинки, а никой от потомците не бе наследил нейната твърдост. Къщата си остана затворена по заповед на Фернанда.
Аурелиано Втори, отново занесъл сандъците си в дома на Петра Котес, едва разполагаше със средства, за да не умре от глад семейството. От томболата с мулето Петра Котес и той бяха купили други животни, с които смогнаха да завъртят първобитна лотарийна търговия. Аурелиано Втори ходеше от къща в къща да предлага билетчета, които сам изрисуваше с цветни мастила, за да ги направи по-привлекателни и убедителни, и може би не си даваше сметка, че мнозина ги купуваха от благодарност, а повечето от състрадание. Обаче и най-милостивите купувачи получаваха възможността да спечелят прасе за двайсет сентаво или юница за трийсет и две и толкова се въодушевяваха от надеждата, че вторник вечер препълваха двора на Петра Котес и очакваха момента, в който случайно избрано дете ще изтегли от торбата печелившия номер. Скоро това се превърна в седмичен панаир, тъй като с падането на следобеда се настаняваха в двора маси с фританги и сергии за напитки и мнозина от облагодетелствуваните още там заколваха спечеленото животно при условие, че другите ще платят музиката и ракията, тъй че без да го е желал, Аурелиано Втори отново се видя да свири на акордеон и да участвува в скромни надпревари по хищничество. Тия немощни отзвуци от пируванията в други дни послужиха самият Аурелиано Втори да открие колко е отпаднал духом и до каква степен е пресъхнало остроумието му на майстор-веселбар. Той беше променен човек. Сто и двайсетте кила, до които стигна по времето, когато предизвика Слоницата, се бяха свели до седемдесет и осем; чистосърдечното и подпухнало лице на костенурка бе станало като на игуана и винаги се намираше близо до скуката и умората. За Петра Котес обаче никога не е бил по-добър мъж, отколкото тогава, може би защото объркваше с любов състраданието, което той й вдъхваше, и чувството за взаимопомощ, което немотията бе пробудила и у двамата. Оголеното легло престана да бъде място за безчинства и се превърна в убежище на доверявания. Освободени от повтарящите огледала, които бяха продали на търг, че да купят животни за томболата, и от похотливите дамаски и кадифета, които мулето бе изяло, те стояха будни до много късно с невинността на безсънни дядо и баба, използувайки да правят сметки и прехвърлят сентаво времето, което преди прахосваха да се прахосват. Понякога първите петли ги заварваха да правят и развалят купчинки от монети, да махват малко оттук, та да го сложат там, тъй че това да стигне да задоволят Фернанда, а онова за обувки на Амаранта-Урсула, другото — за Санта София де ла Пиедад, която не сефтосваше костюм от времената на шума, а това другото да се поръча ковчег, ако умре Урсула, а това за кафето, което се покачваше с по едно сентаво либрата всеки три месеца, а това — за захарта, която подслаждаше все по-малко, това — за дървата за огрев, още мокри от потопа, и това другото — за хартия и цветно мастило за билетите, а онова пък, което оставаше, за да погасяват постепенно стойността на априлската телица, чиято кожа по чудо спасиха, защото я хвана синя пъпка, когато бяха разпродадени почти всички номера от томболата. Бяха толкова чисти ония богослужения по бедност, че винаги определяха най-добрата част за Фернанда и не го направиха никога от угризение, нито от милосърдие, а защото нейното благополучие ги интересуваше повече, отколкото тяхното собствено. Всъщност онова, което ставаше с тях, макар никой от двамата да не си даваше сметка, беше, че и двамата мислеха за Фернанда като за дъщерята, която бяха искали да имат и нямаха, и то до такава степен, че веднъж се примириха три дни да ядат булгур, за да може тя да си купи някаква холандска покривка. Обаче колкото и да се претрепваха от работа, колкото и много пари да стискаха и колкото и хитрини да измисляха, техните ангели-хранители заспиваха от умора, докато те слагаха и махаха монети, мъчейки се да им стигат поне за преживяване. В безсъницата, оставяна им от лошите сметки, се питаха какво се е случило по света, та животните да не раждат със същата безреда, както преди, защо парите се изпаряваха от ръцете и защо хората, неотдавна палили снопчета банкноти по веселби, смятаха, че е пладнешки обир да се взема по дванайсет сентаво за томболата с шест кокошки. Аурелиано Втори мислеше, без да го казва, че злото не е в света, а в някое закътано място на тайнственото сърце на Петра Котес, където нещо се е случило по време на потопа и е направило безплодни животните и изплъзващи се парите. Озадачен от тая загадка, разрови се толкова надълбоко из нейните чувства, че търсейки изгодата, намери любовта, защото докато се мъчеше тя да го обикне, накрая той я заобича. Петра Котес, от своя страна, го обичаше все повече и повече, защото чувствуваше да нараства неговата обич и тъй насред есен отново повярва в младежкото суеверие, че бедността робува на любовта. И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота. Лудешки влюбени след толкова годишно безплодно съзаклятничество, те се наслаждаваха на чудото да се обичат както около масата, така и в леглото и бяха толкова щастливи, че дори вече превърнати в двама изтощени старци, все тъй си играеха като зайчета и се боричкаха като кучета.