Аурелиано Втори беше толкова зает в опитите си да заздрави доброто име на своите томболи, че едва му оставаше време да види децата. Фернанда настани Амаранта-Урсула в малко частно училище, където не се приемаха повече от шест ученички, но отказа да позволи на Аурелиано да посещава общественото училище. Смяташе, че вече е отстъпила прекалено много, като е приела той да напусне стаята. Освен това в училищата по онова време се приемаха само законнородени деца от католически бракосъчетания, а в кръщелното свидетелство, което бяха окачили с карфица за престилчицата на Аурелиано, когато го отпратиха в къщи, той бе записан като подхвърлено дете. Тъй че си остана заключен, изоставен под милостивото наглеждане на Санта София де ла Пиедад и умствените поврати на Урсула, и откриваше тесния свят на къщата според обясненията на бабите. Беше нежен и източен, с любознателност, която изкарваше от кожата възрастните, но противно на мъчителския и понякога ясновидски поглед, който имаше полковникът на същата възраст, неговият беше примигващ и малко разсеян. Докато Амаранта-Урсула беше в първоначалното училище, той ловеше дъждовни червеи и измъчваше насекоми в градината. Но веднъж, кога го Фернанда го завари да пъха скорпиони в една кутия, за да ги пуска по рогозката на Урсула, заключи го в някогашната спалня на Меме, където той се разсейваше от самотните си часове, прехвърляйки илюстрациите на енциклопедията. Там го намери Урсула един следобед, когато ръсеше къщата със светена вода и китка коприва, и макар много пъти да е бивала с него, запита го кой е.
— Аз съм Аурелиано Буендия.
— Вярно — отвърна тя. — Време е вече да почнеш да учиш златарство.
Отново го обърка със своя син, защото топлият вятър, който смени потопа и вдъхна в мозъка на Урсула временни повеи на проблясък, бе отминал. Не си възвърна повторно разума. Когато влизаше в спалнята, заварваше там Петронила Игуаран, с досадното украшенийце и палтенцето с дребни мъниста, които си туряше за гостувания по задължение, и заварваше Транкилѝна Марѝя Миния̀та Алако̀ке Буендия, своята баба, да си вее с пауново перо в стола-люлка на недъгава, и своя прадядо Аурелиано-Аркадио Буендия с мнимата си долама на вицекралски стражник, и Аурелиано Игуаран, баща си, който бе измислил молитва да се спържват и падат червеите от кравите, и оная богобоязливка, майка си, и братовчеда със свинската опашка, и Хосе-Аркадио Буендия, и своите мъртви деца, всички насядали по столове, които бяха опрели до стената, сякаш не бяха на гости, а на бдение над покойник. Тя скърпваше някакъв цветист брътвеж, подхващаше работи от далечни времена, тъй че когато Амаранта-Урсула се връщаше от училище и Аурелиано се уморяваше от енциклопедията, намираха я седнала в леглото да си приказва самичка, загубена из лутаница от мъртъвци. „Огън“ — викна тя веднъж, ужасена, и за миг пося суматоха в къщата, ала онова, което известяваше, беше пожарът в една конюшня, на който бе присъствувала на четиригодишна възраст. Така разбърка миналото със съвремието, че в два-трите повея на просветление, които я споходиха преди да умре, никой не узна съвсем ясно дали говореше за онова, което чувствува, или за онова, което си припомня. Малко по малко тя се свиваше, обезобразяваше, съсухряше приживе, докато в последните си месеци стана една сушена слива, загубена вътре из нощницата, и винаги вдигнатата ръка заприлича на маймунска лапка. С дни наред оставаше неподвижна и Санта София де ла Пиедад трябваше да я разтърсва, за да се убеди, че е жива, и я слагаше седнала върху краката си да я храни с лъжички подсладена вода. Изглеждаше една току-що родена старица. Амаранта-Урсула и Аурелиано я разнасяха из спалнята, за да видят, че едва-едва е по-голяма от младенеца божи, а един следобед я скриха в някакъв шкаф на килера, където биха могли да я изядат плъховете. Една Връбница влязоха в спалнята, докато Фернанда беше на църква, и помъкнаха Урсула за темето и глезените.