По времето, когато им хрумна лотарията с гатанки, Аурелиано Втори се събуждаше с буца в гърлото, сякаш потискаше желанието си да плаче. Петра Котес го изтълкува като едно от многото обърквания, предизвикани от лошото положение, и всяка сутрин в течение на повече от година докосваше небцето му с китка, натопена в пчелен мед, и му даваше сироп от ряпа. Когато буцата в гърлото му стана толкова потискаща, че беше трудно да диша, Аурелиано Втори посети Пилар Тернера, да не би тя да Знае някаква облекчителна болка. Несъкрушимата баба, стигнала до стоте години начело на едно незаконно бардаче, не повярва в лечебни суеверия, а по въпроса се допита до картите. Видя коня със златото66 с гърло, ранено от меча на валето, и заключи, че Фернанда се опитва да върне съпруга си в къщи посредством опозорената система да забива топлийки в неговия портрет, но е предизвикала вътрешен тумор, поради несръчното познаване на злите си изкуства. Тъй като Аурелиано Втори нямаше други снимки освен от сватбата, а те всички бяха в големия албум, продължи да търси из цялата къща, облагодетелствуван от невниманията на съпругата си, и най-сетне намери в дъното на дрешника шест песария в първоначалните им кутийки. Повярвал, че червените каучукови кръгчета са магьоснически вещи, той пъхна едно в джоба си да го види Пилар Тернера. Тя не можа да определи естеството му, но й се стори толкова подозрително, че все пак го накара да занесе и шестте и ги изгори на клада, която запали в двора. За да осуети предполагаемата магия на Фернанда, посочи на Аурелиано Втори да намокри квачка и да я зарови жива под кестена и той го направи тъй добросъвестно, че когато доприкри със сухи листа вдигнатата земя, вече чувствуваше как диша по-добре. От своя страна Фернанда изтълкува изчезването като наказание от невидимите лекари и приши към вътрешната страна на ризата си джоб, затварящ се с набор, и там прибра новите песарии, пратени от сина й.
Шест месеца след заравянето на кокошката Аурелиано Втори се събуди посред нощ от пристъп на кашлица и почувствува, че го душат отвътре с клещи на рак. И тогава разбра, че колкото и магически песарии да унищожава, и колкото кокошки за осуетяване да мокри, единствената и тъжна истина е, че умира. Не каза никому. Измъчван от страха, че ще умре, без да е пратил в Брюксел Амаранта-Урсула, заработи както никога и вместо една, правеше по три томболи на седмица. Рано-рано го виждаха да обхожда селището, дори из най отдалечените и окаяни махали, и да се мъчи да продаде билетчетата с мъчително нетърпение, обяснимо само у един умиращ. „Тук е божието провидение — тръбеше той. — Не го оставяйте да си отиде, защото идва само веднъж на сто години.“ Правеше потресаващи усилия да изглежда весел, приветлив, приказлив, но стигаше човек да види потта и бледнината му, за да узнае, че едва крепи душа. Понякога се отбиваше в пусти места, където да не го види никой, и сядаше за малко да отдъхне от клещите, които го разкъсваха изотвътре. Посред нощ все още беше в квартала на търпимостта и се мъчеше да утеши с проповеди за доброто щастие самотните жени, които хлипаха край грамофоните с фуния. „Тоя номер не се е падал от четири месеца — казваше той и им сочеше билетчето. — Не го оставяйте да си отиде, защото животът е по-кратък, отколкото човек си мисли.“ Накрая изгубиха уважение към него, започнаха да му се подиграват и през последните месеци вече не му казваха дон Аурелиано, както бяха правили винаги, а го наричаха в самото му лице дон Божието Провидение. Гласът му се изпълваше с неверни нотки, раздрънка се и накрая угасна в кучешко хъхрене, но той все още имаше воля да не остави да западне очакването на наградите в двора на Петра Котес. С постепенното изгубване на гласа обаче той си даваше сметка, че в скоро време няма да може да понася болката, разбираше полека-лека, че не с прасета и ярета, разигравани на томбола, дъщеря му ще стигне в Брюксел, тъй че измисли да направи приказната томбола със съсипаните от потопа земи, които съвсем лесно биха могли да бъдат възстановени от оня, който разполага с капитал. Това бе толкова зашеметяващо начинание, че самият кмет склони да го оповести с разпоредба и се образуваха общества за купуване на билети от по сто песо, които се изчерпаха за още по-малко от седмица. През нощта на томболата спечелилите вдигнаха пищен празник, сравним само с ония от добрите времена на банановото дружество, и Аурелиано Втори свири на акордеона за последен път забравените песни на Франсиско Човека, но вече не можа да ги изпее.